Агресия и агресивно поведение


Категория на документа: Психология


Пуснато на: 18 Юни 2005 14:05:27 Заглавие: Агресия и агресивно поведение (Социална психология)



Агресия и агресивно поведение

Автор: Йордан Костадинов Костов
Социална психология

Проблемът за агресията и насилието се поставят винаги, когато се търсят факторите и причините за разрушаване и прекъсване на социалната комуникация, за нарушаване на моралните и правните норми, а в най-крайните си форми - и за ценността на човешкия живот. Какво обаче е агресия? Агресията винаги ли включва насилие? Колкото и прост да е този въпрос на пръв поглед, в действителност никак не е лесно да се определи кое поведение е агресия и кое -не е, кое е насилие и кое - не е. Хората също така имат много различни подходи и към оправдаването на агресията и насилието.
Може би най-древна и популярна концепция за агресивността е идеята за катарзиса. Тя може да се проследи чак от теорията на Аристотел за функцията на трагедията в театъра. Според Аристотел реакциите на публиката служат за "изливане" на емоциите, които иначе ще натоварят индивида в ежедневието. Ефектът на катарзиса, възприет от Фройд и други психоаналитици, е намерил израз в изследванията на европейския етолог Конрад Лоренц. Основавайки се на наблюдения, Лоренц твърди, че агресията е вроден инстинкт. От тук той заключава, че агресивните нагони трябва да се насочат, сублимират чрез такива дейности като спорт, планинарство, гмуркане, плаване в морето, но също така чрез други опасни начинания като полярни експедиции и изследване на космоса.
Не всички психолози възприемат мнението на Лоренц за агресията и начините за справяне с нея. Бандура и Уолтърс, например, публикуват изследвания, в които деца, наблюдаващи друг човек, ангажиран в агресивни дейности, показват нарастване на агресията вместо намаляване. Това е в директно противоречие с виждането на Аристотел за катарзиса. В едно изследване Кени (1962 г.) измерва склонността на децата към агресия. Той ангажира една група от деца във високо агресивна физическа и вербална игра, докато другата група е окуражавана да се занимава с неагресивна игра за същото време. Ако хипотезата за катарзиса, защитавана от Лоренц, беше вярна, бихме могли да очакваме, че тези, които са имали възможност да "излеят" агресията си чрез "сублимирана" агресивна игра с кукли, ще покажат по-ниска агресия от тези, които не са имали тази възможност. В противоречие с хипотезата за катарзиса обаче, децата, които са включени в неагресивна игра, показват намаляване на агресията в сравнение с включените в агресивна игра.
Скоро след това Бърковиц (1968 г.) демонстрира, че наблюдаваното насилие служи за повишаване на агресията вмeсто за намаляване. В серия изследвания Бърковиц и колегите му ядосват студентите чрез присмех и електрошок. Присмехът и шокът е предизвикван от "партньори". В края на експеримента студентът, който е подложен на шок, получава възможност да си смени ролите със своя "партньор". Обаче, преди да си сменят ролите, на тези, които са били подложени на присмех и шок, им се прожектират филми. На някои от студентите им се показва филм без насилие, на други - с насилие. От тези, които гледат филм с насилие, половината са накарани да повярват, че насилието е овъзмездено, а другата половина - че не е наказано.
Резултатите показват, че насилието от филмите няма катарзисен ефект. При студентите, които са накарани да повярват, че насилието е овъзмездено, се наблюдава намаляване на агресията към техните "партньори".
В други изследвания Бърковиц показва влиянието на присъствието на стимули, свързани с враждебност, главно пушки и револвери. Използвайки същата ситуация, в която субектът е първо шокиран от своя партньор и след това му е позволено да си сменят ролите и да шокира своя партньор, Бърковиц показва, че простото присъствие на оръжия, в близост до субекта по времето, когато шокира своя партньор, води до повишаване на агресията. Това се случва, независимо от това, дали субектите съзнават присъствието на оръжията. В едно изследване неядосани деца, на които им е позволено да играят с пушки-играчки, показват по-последователно агресивно поведение от децата, на които не им е позволено.
Друго доказателство срещу хипотезата за катарзиса е т.нар. "ефект на снежната топка". Когато на човек му е позволено да изрази агресия чрез атакуване на другия неопределен брой пъти, интензивността на агресията изглежда се натрупва, вместо да намалява с увеличаване на броя агресивни актове. Както отбелязва Бърковиц, изглежда хората се "подхранват" от собствените си агресивни реакции, от агресия, която води до агресия.
Могат да се направят няколко извода от тези изследвания. Разбира се фактът, че наблюдаваната агресия води до повишаване на агресията, говори за природата на телевизионните програми и филмите. Освен че хората могат да се научат на актуални техники на насилие от тези медии, изглежда наблюдаваната агресия намалява задръжките на хората да извършват агресивни актове. Както Бърковиц отбелязва, ние често пренебрегваме факта, че много насилствени актове са импулсивни по природа. За много хора, които са извършили актове на насилие, почти сигурно е вярно, че в момент на ярост - справедлива или не, е имало оръжие в наличност. Те просто са го вдигнали и са "натиснали спусъка". Самият вид на оръжието е често достатъчен фактор, за да намали задръжките за използването му.
В един експеримент, проведен от Зимбардо,на изследваните лица им е поставена задача да задават въпроси на "изследвано лице "(което е подставено лице-актьор) и да санкционират всеки неверен отговор с подаване на електрошок. Всеки следващ неверен отговор се санкционира с нарастващо напрежение на тока, съответно нарастваща болка у "изследваното лице"(в действителност ток не се подава). Целта на изследването е да провери до кой момент хората са склонни да наказват с електрошокове и да следват указанията на инструктора. Изследователите с изненада установяват, че изследваните лица, макар и с нарастваща съпротива, са склонни да подават електрошокове на изключително високи нива, което демонстрира нечовешка жестокост. Това дава основание на изследователите да заключат, че една от възможните причини за агресията е конформизмът и неспособността на хората да се отклонят от заповедите на инструктора.
Една ранна теория за агресията поддържа, че фрустацията е необходимо условие, за да се породят агресивни реакции. Тази теория също така поддържа, че фрустрираният човек често ще измества агресията от обекта, към който е насочена, към други цели. Изместването обикновено е по-специално към такива, които не са в състояние да отговорят. Например, ядосан и фрустриран мъж, може да не изрази своята агресия към шефа си, а ще я насочи към децата си или може би към семейното куче. Въпреки че е сигурно, че фрустрацията може да бъде един от факторите, които водят до агресия, сега е ясно, че не е единственият фактор. Агресивните реакции могат да възникнат без фрустрация. Също така е ясно, че фрустрацията може да доведе до реакции, които не са агресивни. Един човек може по принцип да отговаря на фрустрацията с агресия, друг - може да се отдръпне. Друг може да се държи "детински", а трети могат да намерят ефективни начини да се справят с фрустрацията като спрат да се занимават с фрустриращия проблем или като сменят целите си, за да постигнат еднакво привлекателни, но по-лесно достижими цели.
Условията, при които изместената агресия ще се прояви, не се свеждат само до неспособността на целта да отвърне. Сходството на целта на изместената агресия с оригиналния обект е друга предпоставка. Затова съпругът е по-вероятно да ориентира агресията, която в действителност е към майка му, към съпругата си.
Изследван е и феноменът на повишените очаквания като фактор за проява на насилие и агресия. Съгласно този аргумент угнетените хора преживяват период на повишени очаквания, свързан с евентуална фрустрация, при който се наблюдава нарастване на агресията. Дейвис проследява историята на революциите в периоди, характеризиращи се с продължителен интервал на повишени очаквания и удовлетворение, последвани от кратък период на преобръщане, в който пропастта между очакванията и удовлетвореността се увеличава, докато не стане нетърпима. Според Дейвис непоносимото напрежение и враждебност предизвикани от разминаването между това, което хората искат и това, което могат, кулминира в насилствена революция или бунт. Така той обяснява Американската Революция, Американската Гражданска война, Френската Революция, нацистката революция в Германия.
Въпреки че можем да използваме исторически примери, за да поддържаме всякакви хипотези, може да се приеме за вярно, че през периоди на повишени очаквания строгият контрол над хората прогресивно намалява, протестните вълнения се толерират и ограниченията върху насилствените протести на огнетените хора прогресивно намаляват. Когато публичното мнение вече не одобрява подтискането на малцинството, не е учудващо, че угнетената група, усещайки нарасналата либерализация, ще прояви повишени агресивни изисквания за своите права.
Агресивното поведение в значителна степен е свързано с начина, по който личността подхожда към жизнените ситуации. Майър Фрийдмън и Рей Роузънмън идентифицират два различни жизнени стила, които имат отношение към агресията: тип А и тип Б. Множество изследвания доказват, че хората с поведение от тип А имат няколко общи черти:
- Времеви натиск: винаги бързат, никога не им достига времето за всички задачи, с които са се заели или което се изисква от тях, свръхангажирани с липсата на време.
- Съревнователност: по природа са съревнователно настроени и действат по този начин дори в ситуации, в които съревнованието не се изисква или не е уместно. Много силно осъзнават статуса и различията в него. Загрижени са за запазването на "имиджа" и репутацията си - трябва винаги да са първи, да имат успех, да бъдат ценени от околните и нямат време да се отпуснат и просто да се забавляват.Изключително амбициозни.
- Враждебност: нетолерантни, лесно избухват и се разгневяват, когато са забавени или околните "им се пречкат из краката", непрекъснато са нащрек да не би някой да ги изпревари.
- Потребност от контрол: неимoверна потребност да се контролират нещата в живота, включително и поведението на околните. Този тип хора буквално сами се "изгарят", защото възприемат почти всичко като заплашително и не могат да разграничат кои събития могат да се контролират и да се променят и кои - не.
Поведението от тип А е съществен рисков фактор за преждевременното развитие на сърдрчносъдови заболявания в сравнение с лицата с поведение от тип Б (по-дружелюбни, релаксирани, търпеливи и толерантни хора, които не се хвалят с постиженията си и възприемат света и себе си по-малко сериозно от лицата с поведение от тип А). Най-опасният компонент на поведението от тип А е "потенциалът към враждебност", който е свързан директно и с агресивното поведение. Хората с тип А поведение действат по-агресивно към околните, за да им причинят болка и страдание, по-вероятно е да се ангажират в малтретиране на децата и съпрузите/съпругите си, да изпитват повече конфликти в трудовата си среда с висшестоящите и с колегите си.

Видове агресия.
Повечето изследователи се опитват да дадат дефиниция на агресията и да определят видовите агресия. Арнълд Бъс твърди, че всички агресивни реакции имат две общи характеристики: представяне на неприятен стимул и междуличностен контекст. Според него агресията е реакция, която представя неприятен стимул на друг организъм, т.е. всяко поведение, което вреди или наранява другите. Л.Бърковиц и Сеймур Фешбах издигат тезата, че за да се класифицират като агресия, действията трябва да включват намерение да се навреди или нарани другия, а не просто създаването на такива последствия. Долф Зилман ограничава термина агресия до опитите да се нанесе телесно или психично нараняване на другите. Джеймс Тедеши и колегите му твърдят, че онези поведения, обикновено дефинирани или наричани като "агресивни", е по-добре да се разглеждат като примери, в които един човек иска да упражни власт чрез принуда над околните. Бандура, защитавайки позиция по отношение на агресията от гледна точка на теорията за социалното учене, я определя като поведение, изпълнено извън социално одобрената роля.
Друго становище - особено в литературата върху семейното насилие - свързва агресията с властта и доминацията. У. Гууд например разработва теория за ресурсите според която хората имат малко ресурси или ограничена способност да упражняват контрол по друг начин, са склонни да прибягват към насилие като средство за влияние и доминиране върху другите и изследванията наистина показват, че големите статусни различия в двойката са свързани с по-голяма честота на актове на насилие, особено ако мъжът е този с по-ниския статус. Някои следователи дори извеждат специален вид агресия - на доминирането.
Немалко изследователи разглеждат поне някои агресивни действия като тактики за борба, т.е. като имащи инструментални цели, а именно, постигането на победа или разгромяването на противника в някакъв социален конфликт. Използващият агресията според тях цели да накара опонента да отстъпи по пътя към постигането на съгласие: заплахи, че ще се прекратят преговорите, твърдото настояване на собствената позиция, оказване на натиск, омаловажаване на аргументите на опонента, завладяването на общи ресурси, омаловажаване на самия опонент, въоръжаване, изграждане на политическа сила и т.н.
Друга позиция се защитава от теоретиците, работещи в парадигмата на управлението на впечатленията, според които агресията служи за предпазване на Аз-образа на агресора, който се стреми да създаде впечатление за безстрашна, внушителна, страшна фигура. Хората са склонни да "си връщат ", когато са поставени в отрицателна ситуационна идентичност и поведението им има тенденцията да е по-социално желателно, когато се извършва пред публика и когато загрижеността за идентичността е по-видима. Голяма част от агресията е легитимно поведение в определени контекстове и за определени публики.
Независимо от всички тези различия в дефинирането на агресията едно от най-широко приеманите определения на агресията принадлежи на Робърт Барон и се състои от три ключови елемента: агресията е всяка форма на (1) поведение, насочено към (2) целта да се навреди или да се нарани друго живо същество, което е (3) мотивирано да избегне такова отношение с други думи, трябва да се търси поведението, а не отрицателни чувства като гняв, ярост или мотиви. За да се клаифицират действията като агресия, насреща трябва да има живо същество, което не иска да бъде третирано по този начин. Последният елемент е включен, за да се разграничат тези случаи, в които "жертвата" не е мотивирана да избегне агресивното третиране - например в садомазохистичните отношения или при самоубийство, в което агресорът и жертвата са всъщност едно и също лице, което търси нанасянето на вредата, а не се стреми да я избегне.
Една от най-често цитираната класификации принадлежи на А. Бъс, който я разглежда по три дименсии: (1) физическа - вербална; (2) активна - пасивна; (3) директна - индиректна. Първо, агресията може да се различи по физическата природа - дали има физически действия или вербални изказвания, които могат да се изразяват и в злонамерено занижена оценка на някой подчинен например, както и в клетви и заплахи. Втори въпрос е колко директно и активно е действието и дали може да се определи като атака върху "жертвата" на агресора, или се предприемат някои по-заобиколни пътища за нанасянето на вредата.
Друго разграничение е издигнато от А. Бъс и Сеймор Фешбах - враждебната и инструменталната агресия. При враждебната агресия човек често цели единствено да нанесе вреда или нараняване на жертвата.Изпитва някаква силна и неприятна емоция - например гняв - и й реагира, като я насочва срещу другия. Поради тази причина Долф Зилман я нарича агресия, мотовирана от раздразнение, защото целта е редуцирането на неприятното емоционално състояние.
Вторият термин - инструментална агресия - се прилага и случаи, в които агресорът атакува другия не само заради силното си желание да го види да страда, а като средство за постигане на някаква друга цел, т.е. нанасянето на вредата не е цел само по себе си, а подпомага
(е инструментално) за получаване на нещо друго. Зилман нарича този вид агресия "мотивирана от стимул".
Четвърта дименсия, по която могат да се класифицират актовете на агресия, според Бърковиц е степента на съзнателен контрол или импулсивност на поведението. Някои атаки се извършват хладнокръвно и обмислено, други се осъществяват, без много да се мисли какво ще се спечели освен причиняването на вреда на жертвата или каква ще бъде цената на стореното.
По мнение на специалистите телевизията е особено мощен учител на агресивни модели на поведение за децата. През 1960 г. Леонард Ирон изучава навиците на гледане на телевизия на 875 момчета и момичета - цялата популация на третокласниците в един град в щата Ню Йорк. Установява, че децата, които предпочитат телевизионни програми с насилие са по-агресивни в училище по оценките на връстниците, родителите и учителите им. Десет години по-късно заедно с колегите си той провежда проследяващо изследване с почти половината от първоначалната извадка. Резултатите сочат, че някогашните третокласници, които са предпочитали телевизионни програми с насилие, продължават да се сържат много по-агресивно към връстниците си, отколкото онези, предпочитащи ненасилнически програми. Нещо повече: за тях е три пъти по-вероятно да имат полицейско досие от оценените на осем години като неагресивни. През 1987 г. изследователите отново се свързват с около 400 души от първоначалната си извадка (вече 30 - годишни зрели хора) и отново установяват, че агресивното поведение е много стабилно - някогашните агресивни третокласници сега са хората с повече непричтности с полицията, които са жестоки и силно наказващи в отношенията с децата и брачните си партньори. Колкото повече телевизионни програми с насилие гледали децата на осем години, толкова по-сериозни са правоотношенията им на 30 години, защото телевизионното насилие им е помогнало да научат, да репетират и да открият възможни изрази на агресията срещу другите.
Подобни резултати се получават и от агресивните видеоигри и порнографията с насилие.

Редуциране на агресията
Един от начините за редуциране на агресията е наказанието, но за да бъде ефективно, то трябва да отговаря на няколко условия: (1) да е непосредствено, т.е. колкото по-малко време е изминало между агресивния акт и наказанието, толкова вроятността то да действа задържащо е по-голяма; (2) да е интензивно, т.е. да е достатъчно силно, за да е неприятно на потенциалния агресор; (3) да е вероятно, т.е. вероятността да последва агресивното действие да е достатъчно висока.
Втората възможност, която вече бе посочена по-горе, е хипотезата за катарзиса. Защитниците на хипотезата за катарзиса твърдят, че е полезно да се действа агресивно, дори ако никой не е нараняван или нападан. Но дори ако се приеме, че съществува възможно е катарзисът да е изключително временно явление.
Една от най-ефективните стратегии за редуциране на агресията е извинението. Извиненията, които насочват към външни атрибуции (извън контрола на човека, т.е. посочващи т.нар. смекчаващи вината обстоятелства) са доста по-ефективни при редуцирането на агресивното поведение от тези, насочващи към вътрешни причини. В едно изследване изследваните лица (жени) са поставени в неудобна ситуация, докато изпълняват сложна задача - асистентт на изследователите прави няколко груби грешки, докато представя материалите и в резултат на това жените не се справят добре и получават отрицателни оценки. В зависимост от експерименталното условие, той (1) се извинява публично на жената пред експериментатора и поема отговорността за лошото й представяне; (2) извинява се, но в отсъствието на експериментатора; (3) не се извинява; (4) експериментаторът публично заявява, че слабото представяне на жените се дължи на грешки на помощника му. След това изследваните лица оценяват асистента по няколко дименсии, записват собственото си афективно състояние и оценяват уменията на асистента като психолог - именно третата оценка е тази за агресия, защото им е било обяснено, че техните преценки ще повлияят върху оценката, която ще получи асистентът. Резултатите от този експеримент недвусмислено показват, че жените, получили извинение, се чувстват по-добре и демонстрират по-малка степен на агресивност от тези в другите експериментални условия.
Теорията за социалното учене обръща специално внимание на излагането на неагресивни модели - хора, които се държат по неагресивен и въздържан начин. Р. Барон и неговите колеги провеждат експериент, в който изследваното лице играе ролята на учител, "обучаващ ученик" (доверено лице на експерементатора) и наказващ го с електрошокове, когато сбърка. По време на сесията обаче присъства и втори учител (отново доверено лице) и в двете експериментални групи условията са така уредени, че всяко изследвано лице става свидетел на действията на втория учител преди да има възможност да действа агресивно (да даде електрошок). В едното условие вторият учител (моделът) е агресивен, във второто - неагресивен, а в контролната група няма модел. Получените резултати показват силата на моделирането в посока както на увеличаване на агресията, така и на намаляването й.
Друг широко препоръчван подход е използването на несъвместими реакции - ематия, смях и приятна сексуална възбуда. В един експеримент на Р. А. Барон. Колежани първо са ядосани или не са ядосани от доверено лице на експериментатора и им се дава възможност да действат агресивно към този човек чрез електрошок. Експериментът им е представен като изследване на ефектите на приятните стимули върху физиологичните реакции и са инструктирани да дадат един от десет възможни електрошока всеки път, когато светне червена лампичка. При едната група (присъствие на индикации за болка) всеки от електрошоковете се следва от информация за дискомфорта от жертвата, докато при втората група (липса на индикации за болка) такава информация не се дава. Хипотезата на автора е, че когато изследаните лица не са провокирани от жертвата, присъствието на индикации за болка ще събуди емпатията и ще потисне агресията. Резултатите потвърждават тези очаквания.
Хуморът също е мощно средство за справяне с отрицателните емоции и агресията: хората с добро чувство за хумор е по-малко вероятно да се поддават на провокации и отрицатекни настроения, по-вероятно е да се опитат да надвият гнева, тъгата и депресията и имат по-добри шансове да се радват на добро здраве. Изследванията в областта на агресивното поведение също показват, че добронамереният и невраждебен смях (за разлика от враждебния хумор, при който целевият човек е осмиван, атакуван или поставен в ситуация, в която изглежда глупаво) редуцира последващата агресия.
Редуцирането на агресията има важно значение за благополучието на личността с оглед на това, че тя се разминава като стил със себеутвърждаването. Себеутвърждаващото поведение включва защитаването на собствената позиция и желания и въпреки това зачитане на другия и осигуряване на честни "правила на играта" за всеки от взаимодействащите, агресивната реакция включва заплашването или нарушаването правата на партньора: прекъсването му, докато говори, високия и обиден тон на гласа, втренчения в него поглед, обвиненията, омаловажаването му, без опит да се разбере неговата перспектива, догматичното придържане единствено към собствното мнение, цененето на себе си над всеки друг, нараняването му, за да се избегне нараняването на себе си, т.е. "да се спечели", без значение какво мисли или как се чувства другия. Агресията включва себеизразяване, което се характеризира с нарушаване на правата на другите и унижаването им в опитите да постигнат собствените цели. Поради това агресията може да се разглежда като пречка пред благополучието и щастието на личността.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Агресия и агресивно поведение 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.