Категорията личност в психологията


Категория на документа: Психология


 Категорията "личност" в психологията

Психология на личността - източници, развитие, мястото сред психологическите дисциплини

Психологията на личността се появява като самостоятелна психологическа дисциплина през 70те години на 19 век. Тя е позитивна дисциплина, умее да използва емпиричната верификация, а не както обикновено законите на формалната логика. Основен неин метод става анализа - намирането на структурните единици на явлението, така че то да бъде обяснено. Този подход е наричан атомистичен, т.е. изследването на дискретни познавателни процеси на елементарно равнище. Чрез интроспективния метод и народопсихологията се получава синтез на самите единици в конкретния социокултурен конспект.

Тази дисциплина не е аналитична, напротив тя постулира интегралност на своя предмет. Получава се разминаване, тъй като с академичната психология, която разбира психологията на личността като връщане към философското познание се получава анахронизъм.

Така трябва да се намери метод, който по никакъв начин да не бъде аналитичен. Психоанализата е първото психологическо направление, което само по себе си формира базата на психологията на личността. Синкретизмът се търси в самия контекст и в миналото на пациента, а не само в активния момент. Присъствието на анализ в името на това психологическо направление изразява само претенциите му за научност, а не наличието на анализиране в действителност. Психологията на личността е десидентска наука, защото има разграничение между аналитичност и синтетичност.

Самото фокусиране на психологията на личността върху индивидуалните различия е втората причина за това тя да се нарича класическа психология. Вундовата психология, американския бихейвиоризъм и прагматизмът обобщават, че не може да съществува наука за уникалното, просто науката винаги е за общото.

Персоналистичната психология на Уилям Щери е именно такава наука за уникалността, в която индивидуалните различия се приемат като научен център. Личността според немския психолог е неделима, както на "психическо" и "физическо" равнище, самата ѝ цялост се обяснява с отделните ѝ прояви и функции. Щери се противопоставя на бихейвиоризма като "психология без душа" и определя психологията като "наука за преживяващата и способна да преживява личност". С персонализма Щери прави опит за синтез между експерименталната и теоретичната хуманитарна психология. Предмет на тази психология е разположеният на точно определено място индивид, който чрез самото си място в реда на поколенията е резултат и изходен продукт на унаследяването и придобиването, като те се явяват както следва като вътрешен и външен фактор. Между двата фактора на конвергенцията не трябва да съществува никакво противоречие, а отношение на взаимно допълване, като двата фактора се намират в качествена целева зависимост. Според Щери цялостната дейност на човека се определя от едва две основни негови заложби : тенденцията към себесъхранение, което е фактор на унаследяването и тенденцията към себеразгръщане, което е фактор на придобиването. Този немски психолог поставя началото на диференциалната психология, като започва от принципа за конвергенция между наследствените фактори и самите условия на социокултурната среда.

Конфликтът между психологията на личността и класическата психология са на формално - психологическо, а не съдържателно ниво.

Диференциалната психология, психографията и типологията се развиват през първата четвърт на 20 век като избират аспект на психическите функции като хипертрофират значението на отделното свойство. Типичен пример за това е "емоционалната лабилност", която се формира от отделни типове личности, чрез които типове може много бързо и лесно да се обясни девиантното поведение на всеки един индивид.

Психологията на личността днес не изразява тези тенденции, самата психология на индивидуалността се различава от диференциалната психология. Вземат се няколко качества, които моделът изследва почти безкрайно. Но това по никакъв начин не обяснява цялостното психическо функциониране. Няма психологически обект, който се определя чрез операционализирани свойства и техните отношения, т.е изведена валидност. Някои психологически понятия и обекти са конструкти : интелигентност, невроза, страх и др., които да са всеобхватни в обяснителния си обем. Системите от конструкти представляват теории и се наричат още монологични мрежи.

Най-силният външен източник на психологията на личността е в клиничната практика - дисфункцията, самото отклонение от нормалната психика. Клиничната практика запазва в най-голяма степен синтетичния подход към човека в края на 19 век и началото на 20 век.

Характеристика на личностово-психологическото познание

Салвадор Мади разделя личностово-психологическото познание на 4 основни области. Първите две са фундаментални и имат функцията да продуцират ново значение :
1. Теоретизация (теоретични модели) : систематизация на теоретичното равнище за достигане на нов модел, нови връзки.
2. Изследователска област за операционализация на теоретичния модел .
Вторите две области са приложни :
3. Диагностика, оценка и измерване.
4. Област на колективните стратегии (психология, консултация и др.)

Приложната част се основава на експерименталната. Всяка психотерапевтична стратегия се базира на модел в норма, иначе казано - не може да съществува девиантен модел, който да се реверсира чрез психотерапевтичните техники до нормален.

Теориите в психологията на личността следват две посоки - индуктивна и дедуктивна. Психоанализата може да се отнесе към индуктивния подход като тръгва от терапевтичния модел и след това се генерализира.

Личностово-психологическото познание не се базира само на емпиричната основа, то включва ежедневното знание и логиката, Именно тази логика формира диалектичните принципи, които са приложени към всяко значение. Логиката не е знание, тя е аксиоматична. Тя запълва неверифицираните елементи на даден модел с логически такива, като по този начин структурата му може да се различава от действителния модел.

Езикът е друг източник на познание - езикът на данните, на понятията, на думите, с които се нормират научаваните явления. Американският психолог от испански произход Мади до нарича "езикът на данните". В най-голяма степен става въпрос за езикът на ежедневното общуване. Самото навлизане на ежедневните думи допринася за допълнителни трудности.

Според Мади всяка личностова теория е изградена от два типа съждения :
1. Първите съждения се отнасят до центъра на личността - повърхностни черти. За разлика от сърцевинните, те са наблюдаеми. По-често са резултат от онтогенетичното развитие - придобита черта, която е резултат от опита, за разлика от вътрешните характеристики. Периферните характеристики имат влияние върху поведението. Често са ангажирани с обяснението на индивидуалните различия. Личностната черта е относително постоянно свойство на личността, които са устойчиви, повтарящи се в различни ситуации особености в поведението на индивида.
2. Теорията за развитието свързва и двете насоки - самото преминаване от съждения за сърцевината на личността към разликите в поведението. Мади прилага тази матрица към основните теории за психологията на личността.
Алтернативата на подхода на Мади предлага самата психология на личността като дисциплина с източници в американската прагматична позиция - бихейвиоризма; в европейската традиция - гещалтпсихологията; и в психоанализата.
ОСНОВАНИЯ НА ШУЛЦ :
1. Според бихейвиоризма поведението е цялостно, то не е дискретна единица, а изразява конфигурацията на психическите процеси само в един модул. Бихейвиористите абсолютизират връзката между стимула и реакцията чрез метафората за "черната кутия", която се намира между тях. Те също мислят, че могат да прогнозират поведението чрез фиксирането на някакви функционални зависимости между стимула и реакцията. Но това по никакъв начин не означава, че бихейвиористите признават правото на съществуване на категорична личност и на психология на личността.
2. Гещалтпсихологията изразява системния подход в психологически аспект. Това не е формална теория, става въпрос за интуитивно "напипване" на възможността самите явления да се разглеждат системно. Методът е интроспекцията, но интерпретирането на данните е в конфигурация от психически процеси, а не самостоятелен конструкт. Понятие за прозрение, за стадийност в решаването на задачата - възприятният процес обработва информацията по такъв начин, че полето, което заобикаля субекта е симултантно (прилича на холограма, която се появява изведнъж). Нарича се още "Аха" преживяване, което означава намиране на решение в следствие на проблеми. Тези наблюдения са отразени и дават съответно резултат в теорията за полето на Курт Левин (1935г.).
ДЕФИНИЦИИ НА ЛИЧНОСТТА :
1. В ежедневно-психологически смисъл
* Семантика : лат. persona - означава личност, лице, маска. Юнг използва това понятие, за да посочи насочеността на индивида към ролята, която обществото очаква от него да играе в живота. Рersona е "публичното ни лице" онова, което показваме на другите - нашата маска.
В социално-психологически план "личност" се свързва със "социална роля".
Според Норман Енглер има два вида дефиниции за понятието "личност" :



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Категорията личност в психологията 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.