Психологически проблеми на професионалната дейност на учителя. Обобщен модел на системата "учителска професия".


Категория на документа: Психология


25.Психологически проблеми на професионалната дейност на учителя. Обобщен модел на системата "Учителска професия".

Преди около четвърт век А. Леонтиев издава един труд, в който за първи път се аргументира правото на самостоятелно съществуване на понятието "педагогическо общуване". След това се осъществява много интензивно изучаване на това понятие по отношение на неговата структура, същност, функции, разновидности и средства за осъществяване. В България то е предмет на редица изследвания, чийто резултати са публикувани в десетки статии, студии, монографи и учебници. По този начин много бързо то придобива самостоятелен статут в психолого-педагогическото познание. Значението му за постигането на поставените задачи и цели пред съвременното образование е огромно, и по-точно във връзка с: усвояването от учениците на натрупания от обществото познавателен, практически, нравствен и естетически опит; формирането и развитието на психичните им новообразувания; разширяването и усъвършенстването на техните комуникативни и социални умения; катализирането и развитието на интелектуалния, емоционалния и поведенческия потенциал на личността на учениците; изграждането на по-хуманни и демократични взаимоотношения между учителите и учениците и т.н. Педагогическото общуване се проявява многообразно на три равнища - общество, група и личност, но най-вече при взаимодействията по време на урок и при излагането на нов учебен материал, при беседа с класа, при индивидуалната проверка на знанията на учениците и тяхната оценка, както и при контактите извън учебно време. То е форма на взаимоотношение, партньорство и сътрудничество между субектите на учебно-възпитателния процес. Като социален феномен то е с решаваща роля за развитието на човешката индивидуалност, защото обогатява социалния опит и интегрира личността към обществената среда. Поради това се е превърнало в самостоятелен проблем за изследване от психолого-педагогическите науки. Идеите, източниците и предпоставките за развитието му се намират в икономическите и политическите нужди на обществото да модернизира училището като своя важна институция. Те се обективизират в нетрадиционната педагогика и се противопоставят на формализма във възпитанието и принудителния характер на обучението, на императивния подход и авторитаризма на учителите. В САЩ тези идеи намират израз в трудовете на Д. Дюи за преодоляване на строгата регламентираност на учебния процес, което го откъсва от истинските проблеми на учениците и реалната житейска практика. Неговите последователи Паркхърст и Уотшбърн апробират различни варианти за групово обучение и учене. Те се стремят да отстранят недостатъците на класно-урочната система, в която учителят тотално доминира по време на урока. За развитието на педагогическото общуване особена роля има един от основоположниците на хуманистичната психология Карл Роджърс. Неговите разбирания за "свободно обучение" са насочени към ненасилствено мотивиране на учениците към личностно самокоригиране и саморегулиране. Той пръв формулира хуманистичния принцип "децата да се приемат такива, каквито са". По този начин се противопоставя на тенденциите учениците да бъдат оценявани чрез критериите на традиционните, шаблонни педагогически изисквания за успеваемост, дисциплинираност и пр. По този начин К. Роджърс се стреми да активизира техния творчески потенциал и себеосъзнаването им като ценност сами по себе си. Той утвърждава идеята, че при изграждането на "Аз-концепцията" на личността на учениците решаваща е ролята на тези педагози, които при взаимодействието си с тях, приемат и оценяват тяхната уникалност и които установяват взаимоотношения на принципа на доброжелателност и ненасилие. Интересът към нетрадиционната дидактика се проявява особено силно в САЩ през 60-те години на XXвек, когато интензивно се търсят нови "активни" методи на обучение. Усилията на специалистите са насочени към сближаването и кооперирането между учители и ученици и тяхното равнопоставяне в процеса на обучение. Това направление в педагогическата практика добива известност под названието "кооперативни революции". Франция също има принос в развитието на педагогическото общуване. Кузине още през 20-те години на миналия век използва в училище метода "свободна работа в групата", като разделя учениците на групи от по 5-6 деца. Също и С. Френе създава оригинален и световноизвестен дидактически похват, известен като "техниката на Френе". Той утвърждава идеята за важността на преимуществено използване самостоятелната дейност на децата не само в урочната им дейност в училище, но и в извънкласната им такава. Тези идеи във Франция придобиват популярност под названието "групизъм в образованието". Теорията и практиката на това направление са ориентирани към широко използване на груповата дейност на децата при реализацията на педагогическите задачи. В страните от бившия Съветски съюз дълго време се е използвала авторитарната система на образование чрез идеите и принципите на А. Макаренко, който използва тактиката "твърда ръка" и принципа на въздействие "в колектива и чрез колектива". Пръв срещу него се противопоставя В. Сухомлински, който се опитва да хуманизира взаимоотношенията в училище и се обявява категорично за свободата на личната изява на учениците. През 80-те години на миналия век психолози като Леонтиев, Коломински, В. Кан-Калик и др. застават на страната на хуманизма и разкриват особеностите на феномена "педагогическо общуване". За промяната допринася и Ш. Амонашвили, чийто новаторски идеи, за "педагогиката на сътрудничеството" се обявяват срещу традиционното императивно обучение. Ш. Амонашвили изтъква, че сътрудничеството на учителя с децата не е нищо друго, освен такава форма на общуване, при която детето се чувства не само като обучавана, но и самостоятелно действаща личност. Освен за основните дидактически принципи този учен пледира за спазването и на следните правила: стимулиране интерес към ученето; честа употреба на речеви ситуации от неучебен тип за да се стимулира взаимодействието между учители и ученици; урокът да бъде естествено продължение на живота; създаване на делови отношения с учениците, за де се осъществи свободен избор и да се формира усещането им за изключителност; урокът да протича с теми, съгласувани с възможностите на учениците и да не бъде императивен, но занимателен и забавен; да се предпази ученикът от страха, че може да сгреши и др. Под въздействието на описаните тенденции и в България през годините на настъпилата демокрация започва да се преодолява моносубектността в педагогическата дейност. Започва да се прилагат иновации и да се осъществяват в широката практика на образователния процес: формиране и изграждане на самоуверени, творчески, амбициозни и предприемчиви личности, които са освободени от всякакъв вид комплекси; разумното съчетаване на фронталната и индивидуална работа по време на урока чрез интегрирането и кооперирането на съвместната дейност на учениците в съответствие с техните способности; въвеждането на груповата организация на учебния процес в училище със свои специфични критерии за оценка на резултатите на учениците в учебно-възпитателния процес. Може да се твърди, че и у нас демократичните промени в обществения живот променят взаимодействията и взаимоотношенията между учителите и учениците. Диалогизирането на взаимодействията и сътрудничеството между тях се превръща в реална практика. За това допринасят трудовете на педагозите М. Андреев, Ж. Савова и др., а също и психолозите Н. Александрова, Л. Десев и др., в които те разкриват специфичните особености на педагогическото общуване като проблем на психологическите и педагогическите науки.

27.Междуличностно общуване - значение, същност, структура, функции, средства, механизми за въздействие и фактори, които му влияят. Особености на професионално-педагогическото общуване и неговите стилове.

Значението на общуването се разкрива навсякъде в жизнената активност на човека. Формирането и развитието на всяка личност и човешка общност са резултат на общуването. Затова и най-високата оценка, която е възможно да му се даде, няма да бъде преувеличена. Психолозите отдавна са стигнали до извода, че най-важният фактор в историческото развитие на човечеството е целенасочената дейност на хората, която се нарича труд, но за протичането на индивидуалния им живот от най-съществено значение са процесите на междуличностното общуване. Значението на общуването е огромно и за съществуването на големите човешки общности. Значението на общуването е безценно не само за извършването на съвместната дейност на хората, но и за обществото като цяло. Значението на общуването се разкрива и с въздействието, което то оказва върху свойствата и действията на личността чрез спецификата на съществуващите условия, в които тя проявява своята активност, в нейната принадлежност към една или друга социална група, в реалните обстоятелства на нейния живот. Показател за значението на общуването е, че то става предмет на изследване още в древността. Множество специални психолого-педагогически изследвания разкриват, че общуването има решаващо значение за формирането и развитието на личността. Благодарение на него човек усвоява натрупания от предходните поколения нравствен, познавателен, практически и естетически опит. В общуването се социализира човешкият индивид, изграждат се и се развиват ценностните му ориентации. Общуването се намира в пряка взаимовръзка и със самосъзнанието на личността. Тази връзка се изразява в стремежа на личността към самопознание, самоизява, в способността на човека да постави себе си на мястото на другия. Чрез подражанието, внушението, идентификацията и рефлексията той получава възможност да излезе извън границите на собственото "Аз", да разшири и задълбочи връзката си с другите хора и с обществото като цяло. Междуличностното общуване е самостоятелна форма на активност на човешкия индивид, в резултат на която отношенията му се преобразуват и изменят. Посредством общуването индивидът взаимодейства със социалната среда, усвоява социалния опит и се вгражда в обществото. Накратко, общуването има основно значение за социализацията на личността. Значението на общуването се разкрива в признаването на човешката личност от другите хора и как тя отразява това признаване или непризнаване. Непризнаването на индивида от другите се превръща винаги в трагедия - независимо от неговата възраст. Общуването е необходимо условие за нормалното развитие на човека като член на обществото. Общуването оказва пряко влияние на психичните състояния на хората, на техните междуличностни и делови отношения. Очевидно е, че в нашето съвремие значението на общуването се оценява по достойнство и се разкрива в трудовете на редица философи, социолози, педагози, психолози, психотерапевти, психолингвисти, етнографи, юристи, езиковеди и др. в техните трудове се поставят основите на една обща теория за общуването, но повечето от тях употребяват това понятие, като влагат в него смисъл, специфичен за науките, които представляват, но същевременно се подчертава, че общуването е необходимо и незаменимо условие за формирането и развитието на обществото и личността. Повишеният интерес към общуването като социален феномен и неговото все по-нарастващо значение за живота на хората обуславят големия брой определения за неговата същност. Всеобхватността и сложността на понятието "общуване" от една страна, и спецификата на интерпретацията, която му дава всяка от изучаващите го науки, прави трудно, и дори невъзможно неговото дефиниране. Актуални стават изследванията на процесите на междуличностното общуване през 70-те и 80-те години на миналия век. Обособяват се различни интерпретации на неговата същност - линеен, интерактивен и транзакционен модел. Според линейния модел междуличностното общуване е еднопосочен процес, който се осъществява, когато отправителят кодира определени свои послания и ги изпраща на реципиента чрез определени канали. По усъвършенстван е интерактивният модел, защото отправителят и реципиентът в процеса на общуване си разменят ролите и при него се набляга силно на обратната връзка. Транзакционният модел е най-цялостен. Той включва и много дискретни актове, които не се отчитат от предходните два модела. Психоаналитиците се ръководят в интерпретациите си за същността на общуването от идеята, че поведението на човека се обуславя от неосъзнаваните, изтласкани в подсъзнанието влечения. Бихевиористите внасят принос в изучаването на проблемите на общуването чрез теориите за социалния обмен и социалното учене. Според теорията за социалния обмен при общуването се извършват взаимодействия между хората, чрез които става обмен на определени ресурси помежду им. Колкото повече запаси има човек от един ресурс, толкова той става по-малко ценен за него. Същността на теорията за социалното учене се представя с трите закона за учене, формулирани още от "бащата на американската педагогическа психология Е. Торндайк" - закон за упражняването, закон за ефекта и закон за готовността. Понятието "научаване" бихевиористите разбират като системна модификация на поведението на индивида, което се повтаря в еднакви ситуации. Представителите на когнитивната психология развиват също доста идеи, които обясняват различни аспекти на процеса на общуване. Според тях определящо за поведението на личността е как тя възприема социалното обкръжение. Принос на когнитивната психология за изучаването на взаимодействията между хората е теорията за каузалната атрибуция. Тя разкрива по какъв начин хората интерпретират причините за поведението на другите, при условие се съществува дефицит от информация за тези причини. В хуманистичната психология човекът е представен като същество, стремящо се към самоусъвършенстване, творчество, личностен растеж и самоактуализация. Същността на междуличностното общуване се разкрива още по-добре, които се опишат функциите, които то изпълнява. Функциите на междуличностното общуване са многообразни, взаимносвързани и обуславят неговата същност. Те имат познавателен, емоционален и поведенчески характер. Д. Градев обстоятелствено описва социализиращата функция на общуването. Той подчертава решаващото му влияния за усвояването от човека на социалния опит, за вграждането му в обществената среда и неговото приобщаване към междуличностните взаимоотношения. М. Лисина определя три функции на общуването: 1. Организация на съвместната дейност на хората; 2. Формиране и развитие на междуличностните отношения; 3. Взаимно опознаване на хората. Според Б. Ломов общуването не трябва да се изследва в една координатна система, защото е многомерен, полифункционален процес, изпълняващ три основни функции, които се проявяват в единство: информационно-комуникативна, регулативно-комуникативна и афективно-комуникативна. Информационно-комуникативната функция обхваща всички процеси, които са свързани с приемането и предаването на информация. Ефективността на този процес зависи преди всичко от съдържанието и структурата на речевото съобщение. Регулативно-комуникативната функция е свързана с организирането на човешкото поведение. Благодарение на нея личността получава възможност да регулира собствената си дейност, да регулира дейността на партньорите си и да изпитва регулативно въздействие от тяхна страна. Афективно-комуникативната функция на общуването касае емоционалната сфера на личността. Чрез нея се детерминизират емоционалните й преживявания, защото те почти всички възникват в условията на пряко или косвено взаимодействие между хората. Сложността и многообхватността на феномена междуличностно общуване обуславя и различните подходи при описването на неговата структура. Едни автори я определят чрез традиционното за психологията трикомпонентно диференциране на познавателен, емоционален и поведенчески компонент. Други, определяйки общуването като комуникативна дейност, при анализа на неговата структура използват подхода, които е типичен за изучаване на всеки друг вид дейност. Трети в процеса на общуване обособяват три взаимно свързани страни - комуникативна, перцептивна и итерактивна. За описване на структурата на процеса на общуване съществува и четириелементен модел, който авторът му А. Реан, разкрива когнитивно- информационен, регулативно-поведенчески, афективно-емпатиен и социално-перцептивен компонент. Когнитивно-информационният компонент е свързан с процеса на приемане и предаване на информация, осъществяван със знакови средства. Регулативно-поведенческият компонент насочва вниманието към особеностите на поведението на субектите, на тяхната взаимна регулация на действията им. Афективно-емпатийният компонент описва общуването, като процес на обмен и регулация на емоционално ниво. Социално-перцептивният компонент е свързан с процесите на взаимно възприятие, разбиране и опознаване на субектите в процеса на общуване. Според В. Куницина, Н. Казаринова и В. Поголша структурата на общуването също се изгражда от четири компонента - възприемане и разбиране в междуличностното общуване; междуличностната комуникация; междуличностното взаимодействие и междуличностни отношения. Използването на оптичните средства за обмен на неречева информация се нарича "кинесика". Този термин предлага американският психолог Р. Бърдуйстъл. В специализираната литература липсва общоприета класификация на неречвите средства за общуване. Защото тяхното тълкуване не винаги е еднозначно, а зависи от контекста на конкретната ситуация, водения разговор и моментните взаимоотношения между участниците в него. Най-често предмет на проучване са: мимиката, погледът, позата, жестовете, походката, телосложението и др. Мимиката, или лицеизразът е важно средство на неречевата комуникация. Нейната значимост е голяма, защото човека предоставя почти пълна информация за психическото и физическото състояние на личността, за нейната интелигентност. Терминът "мимика" има гръцки произход и означава изграждане или промяна на облика. В зависимост от елементите на лицето, които изследва П. Екман смята, че съществуват четри канала за обмен на информация: Статични лицеви канали, представящи относително постоянни черти на лицето. Към тях се включват основните анатомични елементи на лицето - структура на черепа и основните му части; бавни лицеви сигнали - в тях са включени промените, които настъпват с лицето с течение на времето - появата и изменението на бръчките и др.; изкуствени сигнали, представени от външни за самото лице характеристики - очила, козметични промени и др.; бързи лицеви сигнали, състоящи се от промените в нервномускулната активност, която води до видима промяна на лицеизраза. Визуалният контакт, или погледът, показва началото на разговора, в процеса на неговото осъществяване. Той е знак на внимание, поддръжка или сигнал за приключването му. Началото на визуалния контакт започва от очите и те са основен белег в лицеизраза на човека. Те са съществен индикатор за психичните особености на хората. Липсата на преки погледи между партньорите в процеса на междуличностното общуване може да предизвика също дискомфорт у тях и впечатление, че не са си интересни един на друг. В зависимост от посоката на погледа се разграничават делови поглед и интимен поглед. Жестовете са движения на китките, ръцете, краката и главата, имащи за цел да предадат знания, да изразят отношение и волево желание. Особеностите на жестовете се определят от някои традиционни форми на предаване на информация, които се обуславят от пола, възрастта и статуса на индивидите. Жестикулацията, в зависимост от степента на участие на волята се дели на: волева и неволева. В зависимост от честотата и характера на проявата си, тя се разграничава на: типична и нетипична за даден човек. Позата е определено положение на човешкото тяло и неговите части. Тя е една от най-трудно контролируемите форми на невербалното поведение и затова чрез особеностите й се разкриват редица характеристики на психичното състояние на личността. Промяната на позата или нейната хармоничност с позите на останалите участници в междуличностното общуване разкрива ясно и техните взаимоотношения. Телосложението е резултат от съотношението на различни части на тялото една спрямо друга. То е статичен параметър на човека и е резултат от вродени или придобити признаци на организма. Телосложението на личността разкрива редица нейни психични особености. Походката изразява определена характеристика на човека при ходене. Най-важните признаци, които я определят, са: скорост, дължина на крачките, степен на напрежение, ритъм, натиск на повърхността, съгласуваност на движенията на ръцете, краката и трупа. Различните видове походки се намират в причинно-следствената връзка с някои устойчиви особености на човешката личност като: възраст, пол, темперамент, характер, самооценка, емоционално състояние и пр. Общоприето е схващането, че хората, които ходят бързо, размахвайки ръце, имат ясно определена цел, която са готови да изпълнят веднага. Човешката уникалност се изразява и с неповторимостта на гласовите данни, богатството на активния речник, маниера на говорене, интонацията и пр. накратко казано, тембърът на гласа, темпът на речта, употребата на специфични изрази, продължителността на паузите и мълчанието са надежден индикатор за особеностите на личността. Понякога гласовите характеристики на комуникатора могат да имат важно значение в междуличностното общуване. Опитно е установено, че слушателите приписват повече и в по-голяма степен социално желани качества на хора с по-добра култура на речта.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Психологически проблеми на професионалната дейност на учителя. Обобщен модел на системата "учителска професия". 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.