Развитието на европейската аналитична традиция в ново и най-ново време


Категория на документа: Психология


 Развитието на европейската аналитична традиция в ново и най-ново време

Четвърти пласт в еволюцията на европейската аналитична традиция. Това е Библията! През IV век християнството е прието за официална религия на Римската империя. С този акт приключва епохата на класическия европейски анализ в областта на политиката. Наложен с четвъртият фундаментален пласт в европейската аналитична цивилизация Той е познат като епоха на теологичния анализ. Наименованието идва от терминът "теология", който е сборно понятие. То се образува от латинската дума "теос" която означава Бог, и от гръцката дума "лотос", която означава знание. Така че терминът теология означава "Божествено знание". Но и теорията води началото си от "теоса". Теорията се разбира като способността на човека за идеалното пресъздаване с думи на света по подобие на идеала за общество, сътворен от всеможещата божествена мисъл. Докато теологията се схваща буквално само като "мисълта на Бога".

Библията се състои от две основни части - Стар и Нов завет. Разликата между тях произтича от различните функции , които християнството изпълнява до 4 век и след 4 век от новата ера. Старият завет включва постиженията на християнската мисловност от 2 век пр. Хр. до 4 в.сл.Н.е. Тогава християнството възниква като мощно опозизионно движение. То е насочено срещу силната политическа власт на Рим. Следователно основното предназначение на анализа в Стария завет е да откъсне потиснатите маси от влиянието на Рим. Народите да се обединят в мощен опозиционен фронт за премахване на робовладелската диктатура над тогавашния свят. По същество това е призив да се извърши първото пренареждане на установения световен порядък чрез създаването на нов тип държави. Това е основната политическа задача на "ранното християнство".Тази, която Старият завет има да изпълни.
Същностни промени, характерни за технологията на теологичния анализ, които го различават принципно от класическите постижения на европейската аналитична традиция, реализирани в древността:
Първо. Отхвърлят логиката на древната класическа аналитична традиция на европееца - в диалога между тезата и антитезата, чрез аргументи да се ражда споразумяната истина. Християните се отказват да поддържат старата гръцка аналитична логика, защото ако продължеше човекът да се обявява като главна, създаваща и творяща сила в политиката, то и плодовете на тази сила /силната държава/ трябваше да се обявят за логични, от там и диктатът на римляните вътре в империята, да се третира като логичен резултат на естествената, политическата еволюция на европейския свят.
Следователно, за да обедини потиснатите около себе си, християнството трябваше да разколебае вярата на човека първо спрямо съзидателните възможности на класическото аналитично мислене в политиката. Ранните християни започват да внушават, че от един момент нататък класическият европейски политически анализ просто вече е станал вреден, понеже е създал продукти, довели до заробването на човешкото същество от всесилната власт на държавата.
Второ - ранните християни не изтъкват фундаменталната слабост на класическия анализ, а именно отдалечаването на човека от идеалния хуманен свят, предлаган в Древността от Бога. Без съобразяване от Бога и без страх от него хората стават лоши. Ето защо християните налагат разбирането анализът в политиката да се замени с вярата в религията.Думата религия е латинска ("религаре"- свързавам отново), т.е. християнската религия си поставя за цел да възстанови отново вече загубената връзка между човека и ценностите, сътворявани от Бога.
Трето - идеята за несамостоятелната поява на човека - Бог е сътворил и света и хората в него. Няма самостоятелна поява на човека от хаоса. Няма самостоятелно обществено развитие. Всичко е сътворено от Бога.
Четвърто.Библията е категорична: Бог е дефинирал истини за всичко! Неговите дефиниции са абсолютно верни и "вечни". Житейската задача на личността се състои само в това да се запознае с истините, установени от Бога, да им повярва и да не отстъпва от същността им.

Така Старият завет фактически погребва постиженията на европейската класическа аналитична традиции Той я прекъсва, като замества идеите с новия абстрактен продукт на мисълта - "догмата".Тя е основното мисловно творение на теологията. Догмата се различава от легендата и от идеята по това, че игнорира, пренебрегва и подменя напълно съзнателно и преднамерено истината с неистината. Тя пренебрегва вече сътворените знания oт творческия анализ на човека, отразени в идеи, понятия и определения. При библейската догма в култ е издигнато механичното подражание. Но не на естествената, реалната човешка мъдрост, на която се възхищаваха и която paзвиваха древните европейци. За няколко века анализът е обявен зa вреден и излишен. Заменен е със сляпата вяра в истини, които не подлежат нито на аналитична проверка, нито на някакво съмнение.
Втората част на Библията е "Новият завет". Тя е съчинена след като християнството вече е наложено като официална религия в Римската империя през IV век сл.н.е. От тогава то се превръща в защитник на интересите на господстващата феодална класа. Съюзът между феодалната власт и християнството се ражда, когато един момент феодалната власт осъзнава, че дълбоко в своята същност библейската аналитична технология, налагайки догмата, на практика обезсилва хората и обществото, прави ги изключително безпомощни пред властта. Просто защото християнството отрича, убеждава, даже и забранява на хората да анализират самостоятелно реалните си проблеми. Теолозите след 4 в.сл.н.е. дефинират нов набор от средства, за да може религията да изпълнява вече своята нова функция в обществото - теоритичното обосноваване на логиката в силната, централизирана феодална власт, известна като самодържавие.
Новият завет малко разхлабва мисловната примка около човека. Новите поколения теолози схващат след IV век, че ако се отрече изобщо и напълно всяка полза на човека от анализа, то от това ще пострада и самото християнство. В Новия завет на европееца се разрешава вече да анализира, но само в мисловните граници допустими от божествените мъдрости, т.е. от догмите, а не като свободен и неограничаван от нищо човек. Класическа илюстрация за това могат да бъдат съчиненията на богослова Тома Аквински.

В Новия завет е изнамерена нова технология на теологичния анализ. Формално тя наподобява нещо като диалог, спор. Сократ търсеше за спор земен човек, идеята тогава се явяваше следствие, резултат от анализа на реалните факти.При теологичния спор е налице един имититативен тип "диалог", формулиран от Тома Аквински. Каква е същността му?
Първо. Тома Аквински формално дебатира, но сам със себе си! При това променя и посоката на спора. Вместо да се тръгне от фактите в реалния свят и чрез техния анализ да стигне до идеите, той тръгва по обратния път: от готовите, вечни идеи-откровения на Бога, да обясни фактите от действителността.
Второ. Променен е продуктът, който се получава. Теологичният спор, формално приличащ на диалога при богословите, не ражда нови иден, понятия, научни категории, както е при Сократ. Той само преповтаря догми. Тоест - тук в анализа не се твори, а се цитира.Посредник вече е вечният и непроменим текст - на Библията, която трябва да спъва творческите открития на анализа. Да не допусне да се състои творческото откритие.
Tрето - Теолозите подменят и практическата схема, по която провеждат дейностите в аналитичния спор по време на т.нар. "Вселенски църковни събори". Най-напред изясняват " смисъла на проблема". Ако проблемът е изяснен в Библията - няма смисъл изобщо да се спори. Божествените откровения не се оспорват. Ако Библията не дава отговор на даден въпрос - то може да се спори.Като главен резултат от Вселенските събори те задължително търсят да се затвърди убедеността в достоверността на онова, което пише в Библията, т.е. да се стабилизира догматичният библейски шаблон. А теоретичната защита на догми се нарича "Схоластика". Като най-крупни теоритични постижения на схоластиката, обикновенно се сочат три: Едното е "омилетиката" Тя се разбира като изкуство да се говори в храма завладяващо за Бога."Есхаталогията"-църковното пророчество правено чрез схоластичния анализ за предстоящия "свършек" на земния свят, за да бъдат респектирани "непослушните" хора; и " Хилиастиката"- надеждата, рззпространявана от духовенството за настъпването някога в бъдещето на хиляда годишното съвършено "царство Христово", в което ще живеят само добрите християни.
Четвърто. За разлика от Стария завет, Новите теолози частично реабилитират науките.Но винаги над всички науки поставят т.нар."Божествено знание". Божественото знание не може да се постига с обикновения човешки разум.
Пето. Новият завет въведе допълнително и 2 непознати дотогава понятия: понятието "праведник" и понятието "грешник". Те липсват в текстовете на Стария завет. Този, който мисли сам и анализира свободно, за да пренебрегне Божествената воля, в Новия завет той е обявен за грешник. Добър човек е онзи, който се придържа в християнската мисловност, за да си спаси душата от греховете, които може да си навлече, ако упражнява власт над останалите хора. Той естествено ще бъде "праведника".

Пълното отричане на възможността за анализ в Стария завет не можем да приемем изобщо. Възгледът на християните за необходимост от повече морал във властта е справедлив, но само ако моралът в политиката допълва възможностите, които дава на човека класическия, свободен самостоятелен творчески политически анализ. А не моралните ценности да подменят рационалния политически анализ.
Кой, кога и как европеецът се пребори с теологията? Това става през епохата на Ренесанса. Процесът е свързан с Великите географски открития и възникването на новата обществена сила - буржоазната класа. За да ограничи властта на самодържавието и влиянието на църквата, тя си постави за цел най-напред да промени из основи начина на мислене на човека в политиката. А подобна промяна можеше да се осъществи практически само ако се възроди старото класическо самостоятелно аналитично изкуство на човека. Появява се петият пласт в европейския анализ. Възраждането на гръко-римската традиция се свързва с името на Николо Макиавели. Новото, което Макиавели внесе в аналитичната технология, по която да се разработват полезните политически идеи, се свеждат до следното:
Първо.Макиавели отрече и отхвърли напълно ползата от догматиката на теологичния анализ на богословите. Аргументът му е железен: Който се доверява на догмите в теологията, той става "напълно безпомощен" пред стихиите и провокациите на живота, защото с незнанието си погребва силата на своята мисъл и воля. И така облекчава случването на нещастията. Той решително призовава, когато трябва да сс управлява или да се раздава правосъдие, да се изоставят църковните заблуди. Всичко да се анализира, така, че от анализа да извличаме онзи смисъл, който се крие за хората, според потребностите на тяхното време. Следователно, с тези си идеи Николо Макиавели положи основите на рационалистическия прагматичен анализ в европейското политическо мислене. Защото в анализа той търси вече само ползата, тоест - "рациото", което подпомага напредъка на цивилизацията.
Второ. Макиавели дефинира по новому крайната цел на прагматичния политически анализ - да се взриви самодържавието. А това можеше да стане практически само ако политиката стане публична, т.е. масова дейност и цялата нация да може да анализира продуктивно.
При Аристотел и при Цицерон анализът се разбира като човешка дейност. Но те смятаха, че тя се отдава преди всичко на избраниците. В древността анализът все още в известен смисъл е "елитарно" занимание на мъдреците и то само на свободните хора. Докато Макиавели налага друга идея: За него всеки обикновен, простосмъртен, но просветен човек, който "разсъждава здраво", а не със схоластика, трябва да може да се научи да анализира продуктивно.
Трето. В резултат Макиавели разработи чрез анализ фундаменталните теоритични проблеми в съдържанието на модерната лидерология. Тя е отразена в съчинението му "Князът".Макиавели доказва по аналитичен път, че класическия творчески рационален анализ може да се използва като основа за едно цивилизовано градивно и напълно съзидателно властване на човека.

Първо се появиха плодовете на хуманистичните идеи на Ренесанса и Просвещението. След това победиха революциите от края на XVIII век. Беше изграден и новият тип държава -представителната демокрация. В последствие политиката наистина стана публична дейност на цялото общество. Всички значими обществени слоеве създадоха свои особени партии. Издигнаха собствени елити. А те пък разработиха специфични политически аналитични доктрини. Така през XIX век европейската аналитична традиция навлиза в шестата поредна фаза от своята цялостна еволюция. Фазата на класовия или идеологизирания политически анализ.Въпреки ценностните си различна и трите класически идеологии на новото време използват логиката на една и съща аналитична технология. При анализа на обществените проблеми те абсолютизират правата на онази обществена
прослойка, която дадената обществена идеология представлява. Принципите на социално ориентирания класов политически анализ обосноваха Карл Маркс и Фридрих Енгелс в "Манифест на комунистическата партия". Технологията на класовия анализ в политиката се базира задължително на три оснонни опорни точки:
Първата. В класовия политически анализ най-напред се дефинират идеи за специфичните нужди и предимства, които са важни за тази от класите в обществените отношения, която властва.
Втората. Формулирането на иден, с които се обясняват какво губи потърпевшата от класите. Трето."Двубоят". Сравняват се противоположните идеи, изповядвани от двете враждебни класи. Но не да се направи синтез и да се дефинира някаква общонриемлива истина, която да реши проблемите толерантно. А само за да се докаже чия от тезите е "по-вярна".
Анализът тук обаче не върви по възходяща линия към откритието. Той тук се реализира чрез използването на т.нар. "аналитични вълни". Те се изразяват в периодичната смяна на тактиката на настъплението с тактиката на отстъплението. Целта на класовия анализ вече не е да се спори цивилизовано !? Тук "атакуваш" безкомпромисно мисленето на опонента, така че да защитиш своята позиция безапелационно! Като я "натрапиш"за единствена истина, чрез обезсмисляне напълно тезата на опонента си. Тук целта е да накараш опонентът "да отстъпи", като се оттегли от диалога, морално "победен" - и то по най-демонстративен начин.
Предимствата на буржоазната класа в индустриалното общество спрямо хората на наемния труд, т.е. как те реализират най-напред тактиката на "настъплението" в своя политически анализ:

Първо, водеща нишка в изложението на Маркс и Енгелс е, че в своя обществен бит буржоазията се интересува само и единствено от големината на печалбата си. Капиталът не се интересува какво и колко реално е необходимо да се произведе в обществото. Няма план. В резултат неизбежно възникват т.нар.икономически кризи на свръхпроизводство.

Второ.Те подлагат на нечовешка експлоатация хората на наемния труд. Частният собственик, капиталистът и самата частна собственост, поради спецификата на своите интереси, вече са се превърнали в основно препятствие за всякакво по-нататъшно прогресивно развитие за човешките същества.
Ако обобщим същността на технологията, използвана в класовия политически анализ, то :
Първо. Очевидно е, че в класовия политически анализ се съдържа част от относителна политическа истина.
Второ. Класовият политически анализ обаче ги абсолютизира, защото акцентира преди всичко на различията в интересите. Следователно, класовият анализ обезсмисли Макиавелевия прагматичен рационален анализ, който целеше намирането на общия интерес. Така класовият политически анализ по същество взриви нормалния, толерантен, цивилизован национален политически дебат.
Трето.Класовият анализ в последна сметка отказва да признае алтернативносгга на истините. Така се отрича и обществено полезната функция на "вариантността на истината". При класовия анализ има само една - "правилната истина". Тоест -истината в политиката е "истина" не защото е вярна, а защото е полезна някому!
Четвърто. Класовият политически анализ даде нов резултат в държавата. Той разединява индустриалното общество отвътре. Обосновава логиката за нов тип обществени конфликти- т.нар. класова борба.
Един особен вариант на класовия анализ е апокалипгичния /"фанатизирания"/ едиоизмерен анализ в политиката през XX век. Него можем да го приемем като седми самостоятелен пласт, наложил се в европейската аналитична практика.Защото само при този анализ абсолютизацията на класови интереси достига до фетишизация. Еднопосочността и пристрастията на класовия анализ тук придобиват умопомрачителна дълбочина. Ражда се анализът на политическия абсурд, който добавя към слабостите от стария арсенал на класовия анализ още и шовинизма, расизма и войната, въоръженото въстание и диктатурата на пролетариата. Политическите идеи там са заместени от "клеймата". Затова фанатизираният анализ благоговее пред своя идол - вождът. Издига го в култ. Неговата мисъл е всезнаеща. Тя подлежи на оспорване. Както Божествените откровения при теологията.Това е анализ на хора и без образование: И.В.Сталин и А.Хитлер Ето защо главната политическа цел на фанатизирания анализ е да се задвижат низшите страсти на овладяната тълпа, за да бъде тя контролирана напълно. В тези си измерения фанатизираните отклонения на класовия анализ /сталинизма, фашизма, маоизма и др./ са по-страшни даже от догмата на библейския анализ.
Убий онзи, който не се подчинява на вожда! Това е максимата. "Вождовете" Сталин и Хитлер ликвидираха над 40 милиона човешки същества!?
В последна сметка бяха дефинираш принципите на осмия за сега известен ни пласт на политически анализ. Можем да го наречем "интегрален политичеси анализ" или "конвергентен анализ".
??

??



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Развитието на европейската аналитична традиция в ново и най-ново време 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.