Възприятие


Категория на документа: Психология



Британският психолог Антъни Марсел използва процедурата, наречена семантично активиране, за да изследва подпраговото възприятие. Семантично активиране се нарича влиянието на една дума върху възприятието на следващата дума. Думата ,,под" може да бъде ,,преработена" по-бързо, ако се предхожда от семантично свързана с нея дума, например ,,мета пода", отколкото ако предходната дума не предполага такава специфична връзка, например ,,прескачам пода". Това е пример за семантично активиране. Марсел се опитал да разбере дали може да получи семантично активиране, когато предхождащият стимул се показва толкова кратко, че не може да се възприеме съзнателно. Марсел установява, че когато първият стимул е свързан с втория, възниква ефект на семантично активиране.

Харесването на определени стимули също може да се повлияе от преработката на подпрагови стимули. Съществува тенденция да харесваме хората, които сме виждали, дори когато не си спомняме да сме ги срещали по-рано. Натрупаните данни подкрепят схващането, че перцептивната преработка на информацията може да доведе до разпознаване на образи, без то да се осъзнава.

Възприятие на дълбочина,размер и движение

За да реагираме по съответен начин на формата, която възприемаме, ние трябва да добавим към получената информация допълнителни данни за възприетата дълбочина-отдалеченост, големина и движение на обекта. Всички възприемани от нас форми съществуват в пространството и ние се опитваме да определим тяхното местоположение, като ги възприемаме на определено разстояние от нас, с определена големина и като неподвижни или движещи се. Само ретиналната картина не дава достатъчно данни, за да определим какво се намира ,,там в пространството". Следващите примери показват природата на тези перцептивни загадки:

Малко изображение върху ретината възниква, когато:

1.Малък обект е разположен наблизо.

2.Голям обект се намира на голямо разстояние.

Подвижно ретинално изображение възниква, когато:

1.Неподвижен наблюдател гледа подвижен обект.

2.Движещ се наблюдател гледа неподвижен обект.

3.Движещ се наблюдател гледа движещ се обект.

Въпреки нееднозначността в описаните случаи обикновено не е трудно да се каже дали един обект е близо или далеч, дали е голям или малък, подвижен или неподвижен. Човек почти никога не се озадачава от това, което възприема.

Възприятието на дълбочина ни позволява да виждаме в плоското, двумерно ретинално изображение тримерността на заобикалящия ни свят. Както и в останалите случаи на зрителна стимулация, информацията от тримерния околен свят се получава върху двумерната ретинална повърхност и след това се изпраща в мозъка под формата на нервни импулси. Фактът, че ретиналната стимулация е двумерна, няма съществено значение за мозъка, който ,,вижда" само нервни импулси, съдържащи информация, и той може да я декодира, за да определи разстоянието до обектите. Някои признаци за дълбочина могат да се открият при монокулярно зрение (гледане с едно око), докато други изискват бинокулярно зрение (гледане с две очи). Дори когато едното ни око е затворено, с другото ние получаваме значително количество информация за отдалечеността на обектите. Препречването или припокриването е един прост признак за относителна дълбочина, по-близките обекти закриват по-отдалечените. Друг признак за дълбочина е линейната перспектива, която се изразява в конвергенцията (събирането в една точка) на линиите в далечината. Въпреки че разстоянието между успоредните железопътни релси в действителност никога не се променя, релсите видимо се приближават една до друга в далечината. Друг монокулярен признак за дълбочина е относителният размер. Тъй като отдалечените обекти създават по-малки изображения върху ретината, от колкото ако са наблизо, обекти като къщи и дървета изглеждат по-отдалечени, когато ретиналните им размери намаляват. Относителната височина на обектите в зрителното ни поле дава допълнителни сведения за дълбочина. За обекти, които са над зрителния ни хоризонт, по-високото разположение спрямо хоризонта води до възприемане на обектите като по-близки. За обекти, които са под зрителния ни хоризонт, например хора--колкото по-високи са, толкова по-отдалечени ги възприемаме. Когато се возим в кола или влак, близките обекти видимо се движат, преминавайки бързо покрай нас, докато далечните остават неподвижни. Тази разлика, която се наблюдава при движение на наблюдателя спрямо неподвижните околни обекти се нарича паралакс на движението. В реалния свят дълбочината се възприема с две очи. Тъй като двете ни очи са разположени на известно разстояние едно от друго, всяко от тях вижда околния свят по различен начин. Тази разлика, която е най-силно изразена за близко разположени обекти се нарича бинокулярно несъответствие и се демонстрира най-лесно, когато доближим страница до лицето си и последователно затваряме ту едното, ту другото си око, докато четем.

Поради непрекъснатото ни движение очите ни получават постоянно променящи се сведения за околния свят. Например докато се приближаваме към една къща, изображението й върху ретината става все по-голямо. Въпреки това ние не възприемаме прогресивно нарастване на размерите на зданието, както ни подсказва неговото ретинално изображение, възприемаме го просто като все по-близо до нас. Възприятието ни за размер не се променя, защото възприетият размер, както и възприетата форма са константности на възприятието.

Константността на размер се определя като относително постоянно възприятие за размера на даден обект, когато го гледаме от различно разстояние. Когато оценяваме големината на обектите в естествени условия, ние вземаме предвид тяхната отдалеченост. Много обекти имат позната големина, която се определя от миналия ни опит. В реалния свят неодушевените обекти не променят физическия си размер. Опитът ни учи, че когато е налице изменение в размера на ретиналното изображение, това трябва да се дължи на различната отдалеченост на обектите. Тъй като константността на размер се влияе силно от възприятието за дълбочина, неточната интерпретация на разстоянието до обектите може да доведе до погрешно възприятие на размера. Така, както възприемаме погрешно различни по големина обекти като еднакви, по същия начин бихме могли да възприемем еднакви по големина обекти като различни, ако бъдем заблудени от погрешна информация за тяхната отдалеченост. Възприятието на дълбочина допринася и за възникването на друга добре известна илюзия така наречената илюзия на Луната. Луната изглежда значително по-голяма, когато е близо до хоризонта, отколкото ако се намира високо в нощното небе. Едно от обясненията за тази илюзия е, че тя се дължи на разликата във възприетото разстояние между Луната и наблюдателя, когато Луната се намира на различни места върху небосклона. Изследванията показват, че ние си представяме небето над главите ни по-близо, отколкото небето на хоризонта. Следователно, ако приемем, че възприемаме Луната на ,,повърхността" на небето, на хоризонта тя трябва да ни изглежда по отдалечена, отколкото в зенита.

Не всяко движение, което възприемаме, се дължи на стимулация, свързана с движение. Понякога възприемаме движение без то да съществува в действителност. Такива илюзии за движение се наричат мнимо движение. При автокинетичното движение (терминът ,,автокинетичен" означава ,,самодвижещ се") една неподвижна светеща точка може да се възприеме като движеща се, когато се наблюдава в затъмнено помещение. Възможно обяснение на тази илюзия е, че мозъкът не е в състояние да отчита неволевите микродвижения на очите. Ако очите на човек се движат, докато гледа една неподвижна светла точка, изображението й ще се премества върху ретината. Наблюдателят може да възприеме погрешно стимулацията като причинена от светлата точка, а не от движенията на очите му, защото подвижните ретинални изображения в естествени условия се свързват с подвижни обекти. При индуцираното движение малък неподвижен обект се наблюдава пред голям подвижен фон. Тъй като наблюдателят е склонен да предполага, че големите по размери обекти са неподвижни, то в такива случаи малкият обект изглежда, сякаш се движи. Стробоскопичното движение е илюзията за движение, която възниква в резултат от последователното представяне на подредени по определен начин стимули. Неподвижните светлини на върха на цирка, които ,,бягат" около купола, са пример за този вид мнимо движение. В естествени условия почти никога не възникват мними движения и особено илюзии на стробоскопично движение. Те се създават с изкуствени средства като киното и телевизията.

Зрително-геометрични илюзии

Много от зрително-геометричните илюзии се преживяват и при стимулации чрез активен допир. Затова има две принципни обяснения: сетивата си взаимодействат и прехвърлят информация за пространствените свойства едно към друго; има надмодален процесор на пространствена (и евентуално времева) информация, към който конвертират данните на всички сетива. Общопсихологическият смисъл на перцептивните илюзии може да се изрази в следните четири пункта:

-възприятието не е копие на усещанията от сетивните органи;

-възприятието е независимо от мисленето (ефектът от илюзията не се повлиява съществено от знанието ни, че се заблуждаваме);

-илюзиите показват систематични деформации на определи аспекти на сетивните дадености. Това значи, че във възприятието оперират собствени механизми и тененции, които функционират автономно по отношение на останалите психични процеси;

-възприятието като цяло произвежда илюзията, че светът е такъв, какъвто ни го представят сетивата.

Преди време посредством илюзиите се демонстрирала собствената активност на субекта, но в негативен план - че интерпретиращите действия на възприятието водят до грешки и заблуди. По-късно започва да се оценява, че психологическите ефекти, наречени илюзии въплъщават една еволюционна логика на извличане на информация, възникнала в екологията на човешкия жизнен свят.

Възприятие и опит

Тук въпросът е доколко начинът на използване на сетивна информация е вроден или се придобива с течение на опита. На какво се основава възприятието - на вродени и предварително вградени механизми или на натрупания опит? Този въпрос е обект на философски спорове - нативистите поддържат становището, че всички ние от рождение притежаваме способността да възприемаме света точно. Емпириците са на мнение, че трябва да се учим как да възприемаме правилно света, като използваме натрупания си опит.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Възприятие 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.