Агресия


Категория на документа: Психология


Освен агресията, отправена навън, към другите, говори се и за агресия, отправена към собствената личност. И в това отношение може да се наблюдават сравнително невинните й прояви, при които човек твърде често отправя упреци към себе си при различни неудачи във всекидневния си живот. Но в някои случаи това можи да стигне до степени на самобичуване, което,ако се превърне в трайно състояние, представлява опастност за психическото здраве. Като най - крайна проява на тази форма може да се приеме самоубийството, което е свидетелство за пълен провал на уравновесяването на
човека с живота. При него действат и други форми на неприспособимост като депресия, психози и др.

* ІІІ. Състояние на проблема в психологията

В психологическите изследвания на агресивното поведение изглежда уместно да се оперира с един модел, съдържащ две свързани във всички точки

една с друга вериги от процесни елементи - едната, направлявана предимно отвън, състояща се от възприемане на събитията, разбиране на значението им, мотивация, избор на действието, антиципация на ефекта му, инструментално агресивно поведение, оценка на резултата, и другата, направлявана предимно отвътре, включваща когнитивна възбуда, активиране на целя организъм, аверсивно чувство, емоция или афект, експресивна агресия, оценка на постигнатото разтоварване на възбудата. И в двете процесни вериги трябва да се има предвид наличието на неагресивно поведение като алтернативно решение и на обратна връзка.

Психологическите теории за агресивнота поведение са създадени от клинични психолози /Фройд/, зоопсихолози / Лоренц/ и социални психолози / Долард, Милър/. Фройд обръща внимание преди всичко на произхода на агресивните импулси от вътрешни конфликти и описва " несъзнателната" готовност за агресия / агресивно настроение, раздразнителност, фантазия, чувства за вина/ и изопачените форми на осъществяването й / натрапчиви действия, депресия, психоматично заболяване, агресия върху заместващ обект, механизъм на изкупителната жертва, проекция/. Концепцията за агресивния нагон / наричан също деструктивен нагон или инстинкт за смъртта/ е създадена от Фройд.

Към проблема за агресивността Фройд е тласкан от редица обективни находки в неговата практическа и теоретическа работа, както и от социално-политическата атмосфера между двете световни войни. Общата му ориентация е вътрешно-инстинктивна. В ранните му трудове агресията е отговор при осуетяване в търсенето на удоволствие или за избягване на страданието. Фройд открива желанието да се убива като съставка на амбивалентното отношение към бащата. То е свързано с желанието да се угоди на сексуалния инстинкт, с техния първи обект - майката - и препятствие - бащата.Но Фройд

намира този нагон към агресия и у феномените на садизма и мазохизма, следи от които, както отбелязва , се съдържат и в нормалните сексуални отношения.

Това е познатото почти на всекиго желание понякога да причини болка на любимия човек или готовността сам да понася болка от него.

Обедителният субект на всички тези прояви е нагонът към смъртта, а агресивните действия, които произтичат от него, са в тясно съчетание с еротичните. И тъй като първоначално цялата личност съдържа в себе си всички нагони, то, подобно на автоеротизма, и нагонът към смъртта се проявява под формата на автоагресия от мазохистичен тип. Този инстинкт към смъртта е насочен към саморазрушаване, при което крайната степен е самоубийството. По - късно индивидът намира външни обекти за своята агресивност и тя приема садистични форми. Агресивният инстинкт се насочва и към възвръщане на другите в състояние на неодушевеност. Ако срещне външно препятствие обаче, агресивността се оттегля навътре, увеличавайки размерите на вътрешното саморазрушаване.

Този вид агресия се поема от Суперегото и се използва срещу Аз-а, както първоначално агресията на детето към родителя му се връща като ответна агресия на същия. Така подтискането й навън по вече набелязания път я прехвърля върху Суперегото и се изразява в агресия на Суперегото върху Аз-а. Оттук Фройд прави два извода:

Първият, че строгостта на Суперегото не зависи от строгостта на възпитанието, а от силата на отказаните да бъдат удовлетворени либидинозни и агресивни инстинкти, които поради това биват трансформирани в енергия на Суперегото.

Вторият извод, че подтискането външните прояви на агресията, което е едно от основните достижения на цивилизацията, изглежда изключително вредно за индивида. За щастие, според Фройд, много от импулсите, идващи от инстинкта към смъртта, могат да бъдат заменени с нечовешки обекти - например, с практикуването на лов, с разтоварване чрез спорт и пр., сублимирани или

канализирани в социално приемливи дейности - от контактни бойни изкуства до усмиващи сатира. Когато обаче импулсите, идващи от инстинкта към смъртта, не
намерят социално приемлив отдушник, те дават своя пряк израз в агресивно поведение.

Инстинктивният характер на агресивносттасе подкрепя и от К. Лоренц, който обосновава схващанията си от етологически позиции, т. е. на базата на изследвания върху животни. Неговата "хидравлична теза" характеризира агресията като непрекъснато зареждаща се в организма, т. е. като неизбежна.

Лоренц, н. Н. Тинбергер и др. етолози вярват, че сме наследили редица поведенчески характеристики от нашите животински предшественици, които е невъзможно да бъдат елиминирани чрез възпитанието - една от тях е нашата агресивност.

Лоренц е изследвал агресивното поведение при животните преди всичка във връзка с осигуряването на територия, определянето на йерархията в стадото и сексуалното съперничество. Смята , че натрупването на агресивна
енергия след определена точка предизвиква атака, независимо от наличието или липсата на външна стимулация. Неслучайно Р. Ардей дефинира човека като "хищник, чийто естествен инстинкт е да убива с оръжие". Може да се отбележи само:" независимо кого - дори и себеподобните си". Последователите му смятат, че агресията се предава в следващите поколения и е наследствено.

Теориите за вътрешните подбуди, каквито са тези на Фройд и Лоренц, отстъпват място на теории за външните подбуди. Създатели на новата концепция са Дж. Долард, Н. Милър и др. Те разработват през 1939 г. теория за зависимостта на агресивното поведение от предшестващите го или очаквани препятствия или неуспех /фрустрация/ , когато те предизвикват гняв. Фрустрацията е едно от онези психически състояния, което изразява неадекватно уравновесяване между индивида и околната среда, както и непълно балансиране в самата личност. В литературата по този въпрос се разграничават три понятия: фрустрираща ситуация,

състояние на фрустрация и реакция на фрустрация. Те са взаимно свързани, защото именно при определена жизнена ситуация се явява това състояние, което дири изход в някаква реакция.

Определението на фрустрацията като психическо състояние се дава от Н. Д. Левитов по следния начин: фрустрацията се изразява в неприятно преживаване от спречкване или дори осуетяване на желаното действие. Пречките могат да се дължат на външни причини, т. е. на някои обективни влияния на средата, но могат да се намират и в психическото състояние на самия индивид.

Според Розенцвайг, един от изследователите на това явление, фрустраторите са три типа:

а/ недостиг на сили и средства;

б/ лишаване / депривация/;

в/ конфликтна ситуация.

Като пример на първия тип може да се посочи състоянието на човек , който желае да участва в спортно състезание, но знае, че няма необходимата тренировка и физическа издръжливост. Вторият тип се проявява например при загубата на близък човек, имущество или власт. Към третия тип се отнасят конфликтни ситуации, при които се явява борба на мотиви от различно естество, като например между дълга към собственото семейство и възникналото увлечение към друга жена или друг мъж, или при борба на мотивите при вземане на някое съдбоносно решение за бъдещето. Като четвърти вид фрустрация трябва да се определят тези, при които не може да се вземе решение поради силни задръжки.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Агресия 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.