Архетиповете на колективното несъзнавано


Категория на документа: Психология


" [Ein nutzlicher und loblicher Tractat van Bruder Claus und einem Bilger. Срв. Stockli, p. 95.]
брат Клаус показал картината на колелото на един посетил го пътник. Очевидно тази картина го е занимавала известно време. Blanke е на мнение, че обратно на традицията, няма връзка между видението и изображението на Троицата18. Струва ми се, че този скептицизъм отива твърде далеч. Трябва да има някаква причина за интереса на брат Клаус към колелото. Видения като това, което е имал той, често предизвикват душевно объркване и разпад (спомнете си пръсването на сърцето на -малки парченца"). От опит знаем, че охраняващият кръг, мандалата, е традиционното средство срещу хаотичните състояния на духа. Става съвсем ясно защо брат Клаус е бил привлечен от символа на колелото. Тълкуването на ужасяващото видение като преживяване на Бога не трябва да се разширява толкова. Според мене връзката между необикновеното видение и изображението на Троицата и на тях двете със символа на колелото стават достатъчно разбираеми на психологическо равнище.
Видението, несъмнено страшно и много смущаващо, което из-ригва като вулкан върху неговото религиозно виждане за света без каквато и да било догматична прелюдия и без обяснителен коментар, естествено се нуждае от дълго време за асимилиране, за да отговори на цялостната структура на психиката и по такъв начин да възстанови нарушения психичен баланс. Брат Клаус стига до своето преживяване на основата на догмата, тогава твърда като скала. И догмата доказва своята асимилираща сила, като превръща нещо толкова ужасно и живо в красивата абстракция на идеята за Троицата. Но помирението става върху съвсем друга основа, предоставена от самото видение и неговата неземна актуалност - в ущърб на християнската идея за Бога и без съмнение още повече във вреда на самия брат Клаус, който впоследствие става не светец, а еретик (ако не и лунатик) и вероятно завършва живота си на кладата.
Този пример показва използването на догматичния символ: той е израз на едно забележително и опасно, решаващо психично преживяване, сполучливо наречено -преживяване на божественото", по начин, приемлив от наша човешка гледна точка, без да ограничава сферата на опита и без да намалява неговото изключително значение. Видението на божествения гняв, което намираме и у Якоб Бьоме, не съответства на Бога от Новия завет, любещия Баща в небето, и по тази причина лесно може да стане източник на вътрешен конфликт. Това съответства на духа на епохата - края на XV столетие, времето на Николай Кузан-ски, чиято формула за -complexio oppositorum"* всъщност под-
181. с., р. 95 ff.
* Обединяване на противоположности (лат.). - Б. пр.
18
помага приближаващия разкол. Не много след това яхвистична-та конвенция за Бога претърпява серия от прераждания в про-тестантизма. Яхве е схващане за Бога, което съдържа противоположностите в едно все още неразграничено състояние.
Брат Клаус напуска утъпканата пътека на условностите и обичая, като изоставя дома и семейството си, живеейки сам дълги години и вглеждайки се дълбоко в тъмното огледало, така че чудесната и ужасна благодат на първичното преживяване да го сполети. В тази ситуация догматичният образ на божествеността, развит през вековете, действа като живително лекарство. Той му помага да асимилира фаталното нахлуване на един архетип"ен образ и да избегне разкъсването на части. Ангелус Силезиус няма този късмет, вътрешният конфликт го разкъсва, защото в неговото време стабилността на Църквата, гарантирана от догмата, вече е разклатена.
Якоб Бьоме също познава един Бог на -огнения гняв", един истински Deus absconditus*. Той успява да преодолее дълбокото и мъчително противоречие чрез християнската формула за Бащата и Сина и спекулативно да я включи в своето виждане за света - което, макар и гностично, е било във всички основни пунктове християнско. Иначе той би станал дуалист. От друга страна, без съмнение алхимията, подготвяла дълго и тайно единството на противоположностите, му идва на помощ. Независимо от това опозицията е оставила несъмнени следи в мандалата, прибавена към неговите Четиридесет въпроса относно душата19, показвайки природата на божественото. Мандалата е разделена на светла и тъмна част, а полукръговете, които са нарисувани около тях, вместо да се съединяват под формата на кръг, са обърнати с -гръб" един към друг20.
Догмата заема мястото на колективното несъзнавано, като изразява неговите съдържания на широка основа. Католическият начин на живот е напълно чужд на психологически проблеми в този дух. Почти целият живот на колективното несъзнавано се канализира в догматичните архетипни идеи и протича като добре контролиран поток в символизма на кредото и ритуала. Това се проявява в затвореността на католическата психика. Колективното несъзнавано, както го разбираме днес, никога не
* Скрит, таен бог (лат.). - Б. пр.
19 [Vierlzig Fragen van der Seelen Vrstand, Essentz, Wesen, Natur und Eigenschafft usw.]
20 Срв. За емпирията на процеса на индивидуация [студия XI в това издание].
е било въпрос на -психология", защото преди християнската църква са съществували древните мистерии и те водят назад чак до сивите мъгли на неолитичната предистория. На човечеството никога не са липсвали силни образи, които да оказват магическа помощ срещу всички странни неща, които обитават дълбините на психиката. Образите на несъзнаваното винаги са се изразявали чрез предпазващи и лекуващи фигури и по този начин са били разпращани от психиката в космическото пространство.
Впрочем иконоборството на Реформацията прави буквално пробив в защитната стена от свети образи и оттогава един след друг образите се разпадат. Те стават съмнителни, защото влизат в конфликт с просветления разум. Освен това хората отдавна били забравили тяхното значение. А наистина ли са ги били забравили? Всъщност те може би никога не са знаели какво означават и едва в по-ново време на протестантската част от човечеството хрумва идеята, че в действителност ние нямаме ни най-малка представа относно това, какво представляват непорочното Зачатие, божествеността на Христос и сложността на Троицата. Изглежда почти като че ли тези образи просто са живеели и тяхното съществуване е било приемано без колебания и без разсъждения по същия начин, както украсяваме коледното дърво или крием великденски яйца, без изобщо да знаем какво означават тези обичаи. Факт е, че архетипните образи са така пълни със смисъл, че хората дори не се сещат да питат какво всъщност означават. Фактът, че боговете от време на време умират, се дължи на внезапното човешко откритие, че те не означават нищо, че са сътворени от човешките ръце, безполезни идоли от дърво и камък. Едва тогава човек открива, че всъщност никога не е мислел за тези образи. И когато започва да мисли за тях, той го прави с помощта на това, което нарича -разум" - което фактически не е нищо повече от пълния сбор от всички негови предразсъдъци и късогледи схващания.
Историята на протестантството представлява непрекъснато иконоборство. Стените падали една след друга. И работата по разрушаването не е била много трудна, след като авторитетът на Църквата вече е бил разклатен. Ние всички знаем как големите и малките, общите и отделните неща са се сривали парче по парче и как възниква застрашаващата бедност на символите, която е условието на нашия живот сега. С това изчезва и силата на Църквата - крепост, лишена от бастионите и бойниците, къща с разрушени стени, изложена на всички световни ветрове и на всички опасности.
Въпреки че това по същество представлява сериозен крах,
20
който обижда нашето историческо чувство, разпадането на протестантството на близо четиристотин секти е сигурен белег, че неспокойствието продължава. Протестантът е захвърлен в състояние на беззащитност, което може да накара нормален човек да трепери. Разбира се, неговото просветено съзнание отказва да приеме този факт и спокойно търси на друго място това, което е изгубено в Европа. Ние търсим ефективни образи, мисловни форми, които да задоволят неспокойното търсене на сърцето и духа, и намираме съкровищата на Изтока.
Срещу това няма възражения. Никой не е принуждавал римляните да внасят азиатските култове. Ако християнството наистина е било - както често се пееше - -чуждо" на германските племена, те са можели лесно да го отхвърлят, когато престижът на римските легиони започва да пада. Но християнството остава, защото то отговаря на съществуващия архетипен образец. В течение на вековете обаче то се превръща в нещо, на което неговите създатели биха се чудили, ако бяха доживели да го видят. Християнството на негрите и на другите тъмнокожи покръстени също е повод за исторически рефлексии. Защо тогава Западът да не може да приеме източните форми? Римляните също отиват в Елевсина, Самотраки и Египет, за да се посветят. Изглежда, че в Египет е съществувал дори редовен туристически обмен във връзка с това.
Боговете на Гърция и Рим загиват от същата болест, от която и нашите християнски символи: хората тогава, както и днес, откриват, че те не са мислили по този проблем. От друга страна, боговете на чужденците са все още неизчерпана мана. Техните имена са неземни и неразбираеми, а делата им - необичайно неясни - нещо съвсем различно от изтърканата скандална хроника на Олимп. Най-малкото, азиатските символи са неразбираеми и по тази причина те не са банални като конвенционалните богове. Фактът, че хората приемат новото, без да се замислят, по същия начин, както отхвърлят старото, не става проблем по онова време.
А днес това превръща ли се в проблем? Способни ли сме да приемем като нова дреха готовите символи, родени върху чужда земя, наситени с чужда кръв, разказвани на чужд език, захранени от чужда култура, вплетени в една чужда история, и така да заприличаме на просяк, който се облича в царски дрехи, или на цар, който се крие в дрипи? Без съмнение това е възможно. А може би в нас има нещо, което ни тласка не към маскарад, а към това да си ушием собствените дрехи сами?
Аз съм убеден, че нарастващата липса на символи има определено значение. Това е развитие с вътрешна консистент-
27
ност. Всичко, за което не сме мислили и което е било лишено от значима връзка с нашето развиващо се съзнание, е изгубено. И ако сега се опитаме да прикрием нашата голота с великолепните атрибути на Изтока, както правят теософите, ние ще фалши-фицираме собствената си история. Човек не изпада до просия само за да позира след това като индийски владетел. Струва ми се, че би било много по-добре да приемем с твърдост нашата духовна бедност и липсата на символи, отколкото лицемерно да приемем едно наследство, на което изобщо не сме наследници. Ние по право сме наследници на християнския символизъм, но някак сме разпилели наследството си. Оставили сме къщата, която нашите бащи са построили, да се разруши и сега се опитваме да влезем в ориенталските дворци, които бащите ни никога не са познавали. Всеки, който е изгубил историческите символи и не може да се задоволи със заместители, днес наистина се намира в много трудно положение: пред него зее пустотата и той бяга ужасен от нея. И което е още по-лошо, вакуумът се запълва с абсурдни политически и социални идеи, характеризиращи се с духовна нищета. Но ако човек не може да приеме тези педантични догмати, той се вижда принуден поне веднъж да бъде сериозен спрямо отредената му вяра в Бога, въпреки че, както обикновено става, неговият страх, че нещата не вървят добре, нараства. Този страх съвсем не е неоправдан, защото там, къдегго Бог е най-близко, опасността е най-голяма. Опасно е да се признае духовната бедност, защото бедният човек има желания, а всеки, който има желания, предизвиква съдбата. Една илвейцарска поговорка казва това още по-рязко: -Зад богатия човек стои един дявол, а зад бедния - два."
Както в християнството обетът за земна бедност отклонява духа от богатствата на тази земя, така и духовната бедност се опитва да се откаже от фалшивите богатства на духа, за да се оттегли не само от жалките останки - които се наричат днес протестантска църква - на едно велико минало, но също и от всички съблазни на благоуханния Изток, и най-сетне, за да живее сам със себе си, където в студената светлина на съзнанието абсолютната безсъдържателност на света стига до самите звезди.
Ние наследихме тази бедност от своите бащи. Аз си спомням добре уроците по конфирмация, които получих от моя баща. Катехизисът ме отегчаваше невероятно. Един ден прелиствах страниците на малката си книжка с надежда да намеря нещо по-интересно, когато погледът ми попадна на параграфа за Троицата. Той ме заинтересува веднага и аз чаках с нетърпение уроците да стигнат до този раздел. Но когато дългоочакваният
22
урок дойде, баща ми каза: -Ще прескочим това. Аз самият не го разбирам напълно." С това и последната ми надежда умря. Възхищавах се от откровеността на моя баща, но това не промени факта, че оттогава всеки разговор за религия ме отегчава до смърт.
Нашият интелект постигна фантастични неща, но в същото време духовното ни убежище се превърна в руини. Напълно убедени сме, че дори с помощта на най-новия и най-голям телескоп, наскоро построен в Америка, хората няма да открият и зад най-далечната мъглявина пламтящото седмо небе, и знаем, че нашите очи отчаяно ще се взират в мъртвата пустош на междузвездното пространство. Нещата не се подобряват и когато математическата физика ни разкрива света на безкрайно малкото. Най-сетне, ние разравяме мъдростта на всички времена и народи само за да открием, че всичко най-скъпо и драгоценно за нас вече е казано на възможно най-превъзходния език. Като лакоми деца ние протягаме ръце и си мислим, че само ако го сграбчим, то ще стане наше притежание. Но това, което притежаваме, вече не е валидно и нашите ръце се уморяват да грабят, защото богатствата лежат навсякъде, докъдето стига нашият поглед. Всички тези притежания се превръщат във вода и не един ученик на магьосник се е удавил във водите, извикани от него - ако преди това не се е поддал на спасителната илюзия, че тази мъдрост е добра, а другата - лоша. Именно от средите на тези посветени излизат ужасяващите инвалиди, които си въобразяват, че имат пророческа мисия. Защото изкуственото разделение на истинска и фалшива мъдрост създава напрежението в психиката, а оттам и самотността, и жаждата като тези на морфиниста, който винаги се надява да намери компания за своя порок.
Когато нашето естествено наследство е било разпиляно, духът също, както казва Хераклит, слиза от огнените си висини. Но когато духът натежи, той се превръща във вода и с Луцифе-рова дързост интелектът заема мястото, от което някога е властвал духът. Духът може основателно да претендира за -patris potestas"* върху душата, не обаче и земният интелект, който е сабята или чукът на човека и не е създател на духовни светове, баща на душата. Затова и Ludwik Klages, и Max Scheler са твърде умерени в опитите си да възстановят духа, тъй като и двамата са деца на една епоха, в която духът не е горе, а долу, не е огън, а вече вода.
Следователно и пътят на душата, която търси изгубения си
* Бащина власт (лат.). - Б. пр.
баща - както София търси Битос, - води към водата, към тъмното огледало на дъното. Който и да е виновен за състоянието на духовната бедност, истинското наследство на протестантството довежда до неговия логически свършек и тръгва по пътя на душата, който води към водата. Тази вода не е фигуративен израз, а жив символ на тъмната психика. Най-добре мога да илюстрирам това с един от многото конкретни примери:
Някакъв протестантски теолог често сънувал един и същи сън. Той стои на някакъв планински склон, под който се простира дълбока долина, а в нея тъмно езеро. В съня си той знае, че нещо му пречи да се приближи до езерото. Този път решава да отиде до водата. Когато приближава брега, всичко става мрачно и тайнствено и внезапно силен вятър преминава над повърхността на водата. Той бива обзет от паника и страх и се събужда.
Този сън ни показва естествения символизъм. Сънуващият слиза в собствените си дълбини и пътят го води към тайнствената вода. И тогава се появява чудото на вира на Бетесда: един ангел слиза и докосва водата, като й придава лечебна сила. В съня това е вятърът, пневмата, която духа, където пожелае. Човешкото слизане до водата е необходимо, за да се предизвика повторение на чудото. Но дъхът на духа, който преминава върху тъмната вода, е обезпокоителен като всичко, чиято причина не познаваме - щом не сме ние самите. Той намеква за някакво невидимо присъствие, за една божествена сила, на която не са дали живот нито човешките очаквания, нито усилията на волята. Той е жив от само себе си и някаква тръпка преминава през човека, който е мислел, че -духът" е само това, в което той вярва, което е казано в книгите или за което говорят хората. Но когато се случи спонтанно, това е нещо призрачно и наивният ум бива обзет от примитивен страх. Старците от племето елгони в Кения ми дадоха точно същото описание на бога на нощта, когото те наричат -правещия страх". -Той идва при теб - казват те - като студен порив на вятъра и ти трепериш или преминава, свирейки през високите треви" - един африкански Пан, който се провира между тръстиките в изпълнения с духове обеден час, свирейки на своите свирки и плашейки овчарите.
Също насън дъхът на пневмата изплашва друг овчар, пасящ стадо, което в мрака на нощта изпотъпква обраслия с тръстика бряг в дълбоката долина на психиката. Да, този някогашен огнен дух слиза до царството на природата, до дърветата, скалите и водите на психиката, както старият човек в -Заратус-тра"и на Ницше, който, уморен от хората, се оттегля в гората,
21 [Р-12.]
за да ръмжи заедно с мечките в чест на Създателя.
Ние сигурно трябва да следваме пътя на водите, които текат винаги надолу, ако искаме да открием съкровището, безценното наследство от бащата. В химна на гностиците за душата22 синът е изпратен от родителите си да търси перлата, паднала от короната на царя. Тя лежи на дъното на дълбок кладенец, пазена от един дракон, в земята на египтяните - тази земя на охолство и опиянение с всичките нейни материални и духовни богатства. Синът наследник тръгва да търси скъпоценния камък, но в оргиите на египетското гостоприемство забравя кой е, както и своята задача, докато едно писмо от баща му не му напомня неговия дълг. Тогава той тръгва към водите, спуска се в тъмните дълбини на кладенеца, където намира перлата на дъното, и накрая я поднася на най-висшето божество.
Този химн, приписван на Bardesanes, датира от една епоха, която прилича на нашата в няколко аспекта. Човечеството гледало и чакало, и то една риба - -levatus de profundo"*23, - която става символ на спасителя, на носещия оздравяване.
Докато пишех тези редове, получих писмо от Ванкувър, от непознат за мене човек. Той бил озадачен от сънищата си, в които винаги ставало въпрос за вода: -Almost every time I dream it is about water: either I am having a bath, or water-closet is overflowing, or a pipe is bursting, or my home has drifted down to the water edge, or I see an acquaintance about to sink into water, or I am trying to get out of water, or I am having a bath and the tub is about to overflow, ect."24.
Водата е най-общият и най-обичаният символ на несъзнава-ното. Езерото в долината е несъзнаваното, което лежи под съзнанието, поради което често се нарича -подсъзнание", обикновено с унищожителното подразбиране, че става дума за едно нисше съзнание. Водата е -духът на долината", водният дракон на Дао, чиято същност прилича на вода - ян, обхванато от ин. Психологически погледнато, водата означава дух, който е станал несъзнаван. Така че сънят на теолога е съвсем точен, когато му казва, че долу при водата той може да преживее въздействи-
22 [Срв. Thomasakten в: Neutestamentliche Apokryphen (hg. von Hennecke), pp. 277-281.]
* Извадена от дълбините (лат.). - Б. пр.
23 Augustinus, Confessionum libri, XIII, XXI, col. 395, 29.
24 [Всеки път, когато сънувам, става дума за вода: или се къпя, или водата в тоалетната тече, или се е пукнала тръба, или домът ми се е придвижил до линията на водата, или виждам познат, който потъва във водата, или аз се мъча да изляза от водата, или се къпя и ваната прелива.]
ето на живия дух като чудотворното излекуване в ручея на Бетесда. Изглежда, че спускането в дълбините винаги предшества възвисяването. Друг теолог25 сънува, че вижда на една планина нещо като Замъка на Граал. Той тръгва по пътя, който изглежда, че води право до подножието на планината и нагоре. Но когато приближава, открива с голямо разочарование, че го разделя от планината цепнатина, дълбока, тъмна клисура с течаща на дъното вода. Една стръмна пътека слизала надолу и криволичейки, се изкачвала отново от другата страна. Но перспективата изглеждала непривлекателна и сънуващият се събудил. Тук сънуващият, който жадува за светлите висини, отново трябва първо да слезе в тъмните дълбини и това е необходимо условие, за да се изкачи високо. Разумният човек избягва опасностите, дебнещи в тези дълбини, но в същото време той отхвърля и доброто, което някое смело, но рисковано действие може да донесе.
Заключението, направено от съня, се сблъсква с бурната съпротива на съзнаващия ум, който познава -духа" като нещо, което може да се открие единствено във висините, докато всичко, което идва отдолу, е нисше и безполезно. За хора, които мислят по този начин, духът означава най-висша свобода, полет над дълбините, освобождаване от затвора на хтоничния свят и следователно убежище за всички онези плахи души, които не искат да станат нещо по-различно. Но водата е земна и осезаема, тя е течността на направляваното от инстинкти тяло, кръвта и кръвообращението, миризмата на звяра, чувствеността, натежала от страст. Несъзнаваното е психиката, която от светлината на умствено и морално ясното съзнание достига надолу до нервната система, която от векове е известна като -симпатична". Тя не управлява възприятието и мускулната активност като цереброс-пиналната система и не контролира средата, но функционирайки без сетивни органи, поддържа равновесието на живота и по тайнствените пътища на симпатичната възбуда не само ни дава познание за най-съкровения живот на други същества, но оказва и вътрешно въздействие върху тях. В този смисъл тя е една изключително колективна система, основата на цялото participation mystique*, докато цереброспиналната функция достига своята най-висока точка в отделянето на специфичните качества на
2i Фактът, че отново теолог сънува този сън, не е толкова изненадващ, защото свещениците и хората на църквата проявяват професионален интерес към мотива за -извисяването". Говорят за това толкова често, че естествено се налага въпросът, какво правят те за собственото си духовно извисяване.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Архетиповете на колективното несъзнавано 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.