Поведенчески и емоционални разстройства с начало, обичайно за детството и юношеството


Категория на документа: Психология


 Разстройство на привързаност

Разстройството на привързаност в детството има важно обществено и здравно значение. Ранното му разпознаване и интервенции са превенция на персистираща и задълбочаваща се социална дисфункция. Категорията е свързана с изследванията на Джон Боулби на деца, обект на институционални грижи с недостиг или разстроеност на пълноценните отношения със заместителя на майката. Според МКБ-9 и МКБ-10 и DSMIV разстрои ството на привързаност не засяга конкретна текуща връзка, а произлиза от формирането патогенна връзка в миналото и се отнася до взаимоотношенията в социалния контекст.

И в двете класификации разстройството се подразделя на 2 подтипа. В МКБ 10 това са ре- активен и дезинхибиран тип. В DSM IV-TR-съд. ветно инхибиран и дезинхибиран тип. Разстрои- ството възниква преди 5-годишна възраст.

Селективната привързаност (attachment) се изгражда във възрастови периоди, които са специфично сензитивни за нейното формиране Малкото бебе ориентира сигналите си без ясна диференциация, но бързо започва да насочва тези сигнали селективно, към определена фигура на привързаност. Когато детето вече е проходило, то чрез своята активност поддържа близост с избраната фигура на привързаност. В по-късните години у детето се формира способност да раз¬бира родителските чувства и родителските моти¬ви, капацитет да разпознава техните вътрешни преживявания и психични състояния.

Очевидно е, че моделите на поведение при деца, които не са развили ранна селективна привързаност, се различават от нормалните очаквания за възрастта. При децата с разстройство на привързаност, най-вече при тези, при които е налице т.нар. дезинхибирана форма, липсва нарастващата диференциация и фокусиране върху фигурата на привързаност.

Епидемиология. Очевидно е, че децата, ко¬ито са отглеждани при неблагоприятни условия и в институции в ранната им възраст, са рискови за развитие на разстройството. Няма досташно контролирани проучвания, но напоследък се об-общава опитът от английски проучвания на румънски деца, осиновени във Великобритания. В тях се съобщава, че при 7% от тези, които са осиновени около 6-месечна възраст, е установено дезинхибирано разстройство на привързаността, а при осиновените между 24-42-месечна възраст то е установено вече при 31% от децата.

Клинични прояви:

Ключово е наличието на абнормен стил на отношения с хората, които го отглеждат, амбивалентни и противоречиви социални реакции, които са най-силно из¬разени по време на раздяла и събиране отново.

Разстройство на привързаност в детството дезинхибиран тип. Синдромът се наблюдава при деца, отглеждани в институция в ранно детство, и е свързан с невъзможността да се развие селективна привързаност като последица от честата смяна на лицата, грижещи се за детето. В ранното детство е налице дифузна привързаност, безразборна общителност, прилепчивост, липса на избирателност. По-късно преобладават търсещо внимание поведение, зле модулирани отношения с другите. Появяват се емоционални и поведенчески нарушения.

Диагноза. Началото на проявите трябва да бъде преди 5-годишна възраст. Те се наблюдават в различни ситуации и не са свързани с изоставане или разстройство на развитието.

Дезинхибираното поведение на привърза¬ност като клинична категория е по-ясно и раз¬познаваемо. Много по-трудно е да бъде оценен и дефиниран реакивният тип на разстройството. Етиологията на двете форми може да бъде раз- лична. Смята се, че дезинхибираната форма най- често е резултат на липса на постоянна фигура на привързаност. Реактивната форма, вероятно, е свързана с тежко малтретиране или неглижи- ране на детето.

Диференциална диагноза. Необходимо е да се познават нормалните варианти в поведение¬то на привързаност. В диференциалнодиагностично съображение се включват на първо място генерализираните разстройства на развитието (особено синдром на Аспергер) и хиперкинетично разстройство. Разстройства, протичащи с когнитивни и поведенчески проблеми, създават също диференциалнодиагностични затруднения.

В този смисъл познаването на историята на раз¬витието на детето е от изключително значение.

Протичане и прогноза. Преобладаващото мнение е, че дезинхибираният тип привързаност персистира. Дори при деца, които след лечение и отглеждане в семейство, са добили позитивни отношения с новата фигура на привързаност, ос¬тават трудностите в отношенията с другите. Изследванията на 0'Соппог и Rutter (2001) на оси¬новени деца от Източна Европа през последните години показват, че деца, които имат сигурна привързаност към родителската фигура на оси¬новителя, все още имат необичайно поведение с връстници и с непознати.

Интервенции. Основна цел е осигуряване на индивидуализирана грижа и подобряване на нейното качество. Терапевтичните интервенции са фокусирани върху модифициране на родител¬ската сензитивност, родителските представи за детето, стабилизиране на емоционалната връзка. Така наречените holding терапии са дискусионни поради голямата интрузивност на терапевтите. Понякога се използват интензивни интервенции за цялото семейство, напр. известен е структури¬раният терапевтичен модел Evergreen, Colorado, Attachment center.

Елентивен мутизъм

Разстройството елективен мутизъм се ха¬рактеризира с подчертана емоционално детер¬минирана избирателност в разговарянето, като детето показва речевите си възможности в едни ситуации, но не говори в други, определени си¬туации

Детето има достатъчно развити умения за разбиране и езиково изразяване, то обикнове¬но говори и дори бива описвано като бъбриво в дома или с близки приятели, но е "нямо" в учили¬ще или пред непознати. Липсата на реч е устой¬чива във времето (поне 1 месец), има последова¬телност и предсказуемост на ситуациите, в които ще се проявява или ще липсва реч.

Значително е нарушено социалното и ака¬демичното функциониране. За да се постави диагнозата, е необходимо да има сигурни дока¬зателства за това, че детето има добре функционираща реч и комуникация в определени ситу¬ации.

Епидемиологичните данни са недостатъч¬ни към момента, но се смята, че около 0,06 до 0,18% от децата след 3-годишна възраст стра¬дат от разстройствот. Видът на тяхната продължителност се определят от индивидуалните ^тористики и нужди на детето и неговото иейство. Усилията се насочват преди всичко ^понижаване на тревожността у детето чрез рсихотерапевтични (индивидуални или групови) занимания (най-често когнитивно-поведенческа или игрова терапия). При по-тежките състояния е възможно използване на антидепресанти от групата на SSRI. Семейството е включено чрез фамилни интервенции за подобряване на кому¬никативните и родителските модели. Също така е важно в терапевтичната стратегия да бъде включено училището и да се адаптират общите изисквания на обучението към възможностите на детето.

Проблеми на умствената изостаналост в детска възраст Дефиницията на умствената изостаналост според СЗО (1996) включва два основни ком¬понента - общ дефицит в когнитивното функци¬ониране и ранна поява в периода на детството. Общият дефицит в когнитивното функциониране се установява чрез стандартизирани тестове за интелигентност. В този смисъл по отношение на интелектуалните възможности умствената изо¬станалост започва при коефициент на интели¬гентност под 70. Тази граница е определена от две и повече стандартни отклонения под средна¬та норма. Друга съществена характеристика на умствената изостаналост е нарушеното адаптив¬но поведение. Този признак се изтъква от някои автори като водещ и дори с по-голяма тежест от формалния интелектуален коефициент. Приема се, че затруднената адаптация в съчетание с об¬щия интелектуален дефицит и ранната възраст на начало са основание за тази диагноза.

Понятията, описващи умствената изостана¬лост, са променяни периодично поради пейора¬тивною и стигматизиращо значение на използ¬ваните по-рано термини. Във Великобритания дори и понятието умствена изостаналост често се замества с понятието обучителни трудности (teaming disability), поради което е възможно въз¬никването на терминологично объркване.

Класификация И в двете класификации МКБ-10 и се описват четири нива на умствена изостаналост. Това са: лека (Ю 50-70), умерена (Ю 35-50), теж¬ка (Ю 20-35) и дълбока степен на умствена изо¬станалост (Ю под 20).

Разпространение Смята се, че в перспектива в общността ще живеят все повече индивиди с умствена изоста¬налост. Понастоящем преобладават случаите с лека степен, но случаите с тежка и дълбока сте¬пен се оказват с по-голяма честота от теоретич¬но прогнозираната, което вероятно е свързано с действието на специфични биологични фактори.

Няма достъпна и надеждна информация за общото разпространение на умствената изоста¬налост. Според критерии, които се основават главно върху показателите на интелектуалния коефициент (Ю под 70), тя се установява при 2,5% от популацията. Изследвания, които из¬ползват като критерий комбинацията от Ю плюс нарушения в адаптацията, намират по-ниски по¬казатели на честотата - 0,5 и 1,5%.

Повечето епидемиологични изследвания из¬ползват стандартизирани инструменти за оцен¬ка на интелектуалното ниво.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Поведенчески и емоционални разстройства с начало, обичайно за детството и юношеството 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.