Психоанализата - същност и цели


Категория на документа: Психология



Темата за комуникацията в психоанализата може да бъде разгледана грубо на две нива - вътре (intra) и между (inter) - психично. Първото ще набляга на комуникацията между отделните системи и елементи в психичния апарат, а второто ще бъде поставено върху основата на междуличностното общуване на основните участници в психоаналитичния процес. Това разграничение естествено е условно, доколкото тези нива са в постоянно взаимодействие и си влияят взаимно.

От "Интерпретация на сънищата"(1900) до "Трудове по метапсихология"(1915-17), Фройд се интересува систематично от взаимодействията и отношението между несъзнаваното и другите психични системи (предсъзнавано и съзнавано). За Фройд формата на взаимодействие между системите е форма на комуникация. Той казва това експлицитно в статията си "Несъзнаваното". "В корените на нагонната дейност между системите има най-интензивна комуникация" (Фройд 1915-17, с. 89). Всъщност, Фройд се интересува от това как несъзнаваното може да бъде достъпно за изследване и смята, че това става индиректно чрез неговите производни, които получават достъп до другите системи, особено до съзнанието.

Динамичното обяснение на несъзнаваното, свързано с изтласкването и цензурата по пътя към осъзнаване, действително може да се представи чрез един комуникативен модел. Фройд разглежда детайлно и достатъчно сложно взаимодействието на несъзнаваното с предсъзнаваното. Съвсем накратко, става дума за трансформации, където системата несъзнавано съдържа предметни пълнежи (инвестиции) на обектите, а системата предсъзнавано възниква, когато предметните представи се свържат със словесни представи, което води до промяна от първичен към вторичен психичен процес. Свързването на обектни представи със словесни е самата способност за осъзнаване, доколкото предсъзнаваните представи могат да получават по-лесен достъп до съзнанието. В основата на психоанализата, естествено, лежи обратния път - способността на системата съзнавано да оказва влияние върху несъзнаваното, т.е.съзнавано и несъзнавано постоянно комуникират.

Психоаналитичния процес от комуникативна гледна точка.

Целта на психоанализата за изследване на несъзнаваното е неразривно свързана с проблемите на несъзнаваната комуникация. Затова нека видим какви са формите и пътищата за разбирането й. Обърнете внимание на странното на пръв поглед изискване общуването в психоаналитичния процес да става чрез свободни асоциации от страна на пациента и те да бъдат възприемани от "свободно плуващото внимание" на аналитика. Свободното асоцииране изисква особена нагласа на вниманието, различна от рационалното размишление. Според Фройд всяко произволно хрумване в психоаналитичния процес е детерминирано от важни вътрешни нагласи. Подобно на грешките и случайните действия, свободните асоциации са свързани с афектно наситени мисли и компоненти. Свободно плуващото внимание на аналитика, способността му да слуша без предразсъдъци или, както казва Бион - свободен от спомени и желания, навярно има съществена роля в установяването на комуникацията между две несъзнавани - на аналитика и на пациента. Как тази несъзнавана комуникация придобива форма и може да бъде изразена в думи? (за конкретен пример вж. Психоаналитичното знание)

В "Препоръки към лекарите за психоаналитичния метод на лечение" (1912), Фройд говори, че аналитика трябва да предложи подходящ контекст, за да бъде ефективна психоаналитичната комуникация. Ако от пациента се изисква да спазва фундаменталното правило за свободните асоциации - то какво се изисква от аналитика?

За Фройд аналитикът не може да се лиши от емпатията и да изостави емоционалния отговор на стимулите на пациента, но анализата не е единствено емоционално реагиране. Целта е да бъде разбрана несъзнаваната комуникация, а това става чрез мисловни и познавателни процеси. И още повече, за да се разбере какво се крие в несъзнаваното, аналитика трябва да настрои собственото си несъзнавано като възприемащ орган. "Както телефонната слушалка е настроена да приема комуникацията от микрофона на друг телефон" (Freud,1912). Несъзнаваното на аналитика трябва да комуникира с несъзнаваното на пациента и да е в състояние да го реконструира от свободните асоциации. За да използва несъзнаваното си като инструмент, аналитика трябва да не прибягва до собствени съпротиви и доколкото е възможно да отчита и познава собствените си несъзнавани защитни механизми. Подложен на психоанализа, самият той би трябвало да е наясно с активните елементи, действащи в психиката му. В тези няколко реда можем да доловим динамиката на отношенията пренос-контрапренос, която лежи в основата на съвременната практика на анализата.

Използвайки тази основа, нека прибавим нови елементи към проблематиката на психоаналитичната комуникация. Трябва да споменем класическите форми, чрез които Фройд изследва несъзнаваното, приемайки ги като форма на комуникация - сънят , невротичните симптоми, грешките и т. н. Без съмнение, самото функциониране назащитните механизми за Фройд също е форма на комуникация, чрез която Азът не само се защитава от съдържанията на То и от изискванията на Свръхаза, но чрез самото им използване предава информация за психичната динамика на конфликтите.

Там където бъдат открити защити, там се крие проблема на пациента.

Откриването и тематизирането на преноса е пример за преодоляването на една съществена пречка в лечението и това става, именно когато той е схванат като форма на несъзнавана комуникация. В случая Дора, Фройд (Freud, 1905) говори подробно за преноса на своята пациентка едва в послеписa. От една страна той го схваща като форма на съпротива срещу анализата, но тя може да бъде преодоляна, само чрез разбирането на самият й механизъм - като пренасяне върху фигурата на аналитика и в психоаналитичната ситуация на прототипни отношения към първите фигури от детството на пациентката. По този начин тази "пречка" за аналитичната работа се превръща в основният източник на информация. В текста, "Припомняне, повторение, преработка" (1914), Фройд говори ясно за преноса като отиграване (enactment) или актуализиране на специфични отношения от миналото, пренесени върху аналитика и аналитичната ситуация. По този начин пациентите комуникират най-съществените аспекти от отношенията си със значими фигури. Трябва да припомним, че Фройд смята позитивния пренос за съюзник в аналитичната работа и настоява на интерпретацията на негативния и еротизирания пренос, с цел преодоляването им като съпротиви.

Развития след Фройд

Работата на Мелани Клайн с малки деца, някои на възраст под 3 години, трансформира значително идеята за преноса като осъществяване или отиграване на минали ситуации. Клайн работи с деца в периоди от живота им, когато страховете не са резултат от минали събития, а факти от настоящето. Следователно това, което детето актуализира в преноса не са събития от далечното минало, а динамични, настоящи конфликти и взаимодействия. Психоаналитичната игрова техника, въведена от Клайн, позволява на детето да приведе в действие и да разиграе почти всякакви случки и отношения. Но какво отиграват (enact) децата, ако не минали събития и отношения? Според Клайн, един от възможните отговори е - несъзнавани фантазии. Именно там се съдържат сюжетите, изразяващи основните страхове и желания в психиката, представящи елементи от отношенията между Аза и Другия. Чрез отиграването им в преноса, детето ги представя пред себе си и реагира на тях. Отиграването и актуализацията на фантазиите в играта е вид преживяване на отношения свързани с вътрешната реалност. Ако тези идеи се генерализират ще видим преноса да действа като отиграване и реализация на активни фантазни изживявания. Преносът в тази перспектива се схваща и като представяне на нещо, което идва от трудности, желания и чувства, предизвикани от настоящето на самата анализа. Въпреки това разширяване на възгледа за преноса, връзката с миналото продължава да играе роля и за Мелани Клайн. Тя не се отказва от идеите на Фройд за това, че пациента реагира на аналитика по начина, по който това е ставало във връзка с неговите първи обекти. Голяма част от тези идеи могат да се открият в "За произхода на преноса" от 1952г (Клайн, 2002/05). В същия текст тя говори за разцепването в преноса т.е. за опитите на пациента, защитавайки се от страховете, стартирани от преносната ситуация да разцепва отношенията си към аналитика като към добър или лош обект. Той / тя също прехвърля някои от чувствата и отношенията си към аналитика към други фигури и ситуации от ежедневието си извън анализата и това е част от т.нар. acting out.

Подобна на промяната спрямо разбирането на преноса в аналитичната ситуация е и тази за контрапреноса. Контрапреносът също се превръща в един от начините, чрез които аналитика може да види дали е успял или не да разбере комуникацията на пациента. Пола Хайман (Heimann, 1950) стои като едно от съществените имена, развили този инструмент на психоаналитичната комуникация. Контрапреноса тук се схваща не толкова като вмешателство на собствената психична динамика на аналитика, а като специфичен отговор спрямо проблематиката, предложена от пациента в една междуличностна ситуация. Интрапсихичните действия следователно могат да бъдат разбирани предимно в една интерактивна ситуация.

Други аналитици говорят за преноса като жив и променлив набор от отношения, в които пациента внася несъзнаваните си фантазии, импулси, конфликти и защити, конституирщи изцяло неговия психичен живот. Джоузеф (Joseph, 1985) настоява на това, че пациентът често комуникира своите проблеми и изживява ранната си история по начин, който отива отвъд словесните асоциации и много често използва невербалната комуникация. Функционирането на проективната идентификация предлага възможност за илюстрирането на този модел. Този механизъм представа едно фантазно разцепване на Аза с цел да се защитава от много силни емоции като държи отделно добрите от лошите аспекти на себе си и на представите за обектите. Разцепването е последвано от проекция на отцепени (обикновено лоши) фрагменти от Аза, насочени към някой друг - обекта. Резултатът е свързан с интензивно свързване с обекта, който възприема проекцията, както и с промяната му доколкото той вече е зареден с отцепени чужди елементи. Идеята за идентификация идва от факта, че субектът е проектирал части от себе си в другия и по този начин се е отъждествил с него. Бион ще доразвие тази концепция на Мелани Клайнименно в термините на комуникацията. С две думи, ексцесивната проективна идентификация служи за подсилване на всесилието и сливането с обекта (fusion), но Бион твърди, че съществува и нормална проективна идентификация, която поставя проблема за това как докато са били поставени в обекта (родителя/аналитика) тези проекции носят информация за страховете и други интензивни чувства, предизвикали разцепването и могат да бъдат преработени в психиката на другия.

"Когато пациентът се бореше да се освободи от ужасните страхове от смъртта, възприемани от него като прекалено силни за да може да ги съдържа, той разцепва страховете си и ги поставя в мен, като идеята навярно е, че ако те останат достатъчно дълго там, ще претърпят промени в моята психика и след това ще могат безопасно да се завърнат (интроецират) отново в него" (Bion, 1967).

Патрик Кейсмънт, който в книгата си "Да се учим от пациента" (1999) представя проективната идентификация като основна форма на афектна комуникация, говори за това, че проектиращият има несъзнавана нужда да накара другия да усети онова което се комуникира, за да му бъде отговорено.

Последователността според него е следната:

1) Пациентът изживява нещо, с което не може да се справи, подобно на бебето изпитващо някакво силно чувство.

2) Появява се несъзнавана фантазия за поставянето - изпращането на тези състояния в друг човек (майката/аналитика), за да се освободи от тях или част от тях, с цел те да станат поносими.

3) Появява се натиск за взаимодействие с другия, който да приеме тези чувства вместо субекта /детето.

4) Ако тази комуникация е успешна се появява афективна идентификация на единия и другия - проецирана от пациента и интроецирана от приемащия.

Комуникативното взаимодействие цели да предизвика отговор и явно е съпътствано с невербален натиск от страна на проектиращия. Това, което се комуникира са чувства, прекалено силни или непоносими за пациента (детето), като страх, силен стрес, гняв, безпомощност и под.

5) Отговорът на майката спрямо детето може да бъде най-разнообразен. Но за да бъде възможен един терапевтичен отговор на комуникацията чрез проективна идентификация е необходимо терапевта да е способен да понесе тези проектирани чувства по различен начин от пациента си.

Де факто неговият отговор е пасивен чрез съдържането и преработването им, така че те се омекотяват, защото друг човек е бил в състояние да ги изпита и понесе. Явно е, че силната намеса на защитни механизми от страна на терапевта, т.е. неспособността му да разбере проекцията като форма на комуникация може да го накара да стане недостъпен за това което се комуникира. Това би довело да травматично повторение.

Нека продължим с концепцията за съдържането (containment), пряко свързана с проективната идентификация. Kакто много други аналитични концепции и тя е свързана с теорията за развитието и емоционалния контакт между майката и детето, а по аналогия и с психоаналитичното взаимодействие. Облягайки се на схващането на Мелани Клайнза психичното взаимодействие, изградено от повтарящи се цикли от проекции и интроекции, Уилфред Бион настоява на факта, че способността на майката (аналитика) да възприеме в себе си непоносимите тревоги и страхове и да ги съдържа, довежда до промяната на тези чувства. Той говори за обект, способен първо да съдържа, т.е. отворен и възприемчив към проекциите, а след това и способен да ги запази в ума си и да ги разбере, като условие за психична стабилност. Съдържащата функция, изпълнявана от аналитика постепенно се интернализира в психиката на пациента. Тя става част от психичния апарат и е съществен елемент от способността за мислене. Така процесът на съдържане, характерен за напредналото функциониране на психиката, трансформира емоционалните елементи в когнитивна активност. Трябва да се прибави, че концепцията на Бион за взаимодействието между съдържащото и съдържаното е много сложна и развивана в различни контексти. Съществуват много възможни контейнери, общества, институции и пр., където отношенията и взаимодействието не са само позитивни. Искам още веднъж да подчертая базисната роля, която разбирането на контрапреносните чувства играе в динамиката на съдържането. Както подчертава Стайнер (Steiner, 2000) провалът на аналитика да съдържа, може да доведе и до блокиране на психичната промяна в анализата.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Психоанализата - същност и цели 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.