Психоанализата - същност и цели


Категория на документа: Психология


История и развитие
Както психоанализата така и индивидуалната психоаналитична психотерапия се основават на психоаналитичната теория, разработена от Зигмунд Фройд в края на 19-ти век в усилието му да задълбочи разбирането за психичния живот на индивида. По това време основно предизвикателство за учените, които се занимават с проблемите на психичното, е постигането на обяснение за механизмите, по които възникват хистерията и други невротични състояния. Следвайки опита на Шарко и Бройер, Фройд, който по това време е ангажиран предимно със занимания в областта на невроанатомията, също започва да изследва проблема с хистерията. В хода на това занимание, Фройд се натъква на факта, че симптомите на хистерията, както и на други душевни страдания, носят свой смисъл. Този смисъл обикновено не е достъпен за съзнанието на пациента, но често може да се сведе до формирането на своеобразен компромис между две противоположни желания или фантазии, които занимават пациента. Така Фройд допуска, че симптомите на психичната болест са външната изява на противоборството между тези разнопосочни тенденции, желания или идеи, което пациентът в много случаи намира непоносими (например гневът на детето, когато майката отказва да му купи интересна играчка встъпва в противоречие с обичта към нея).
Метод и обстановка на психоанализата
Допускайки, че симптомите са изяви на психичния живот, които носят свой смисъл, Фройд се впуска в търсене на този смисъл като за тази цел разработва метод за изследване на психичния свят на пациента, основан на едно основно правило - правилото на свободните асоциации. По силата на това правило от пациента се очаква да съобщава на своя аналитик всичко, което му хрумне в хода на сесията: мисли, спомени, сънища, аналогии, които му хрумват с далечни и по-близки събития, преживени или просто научени от нечий разказ. Пациентът лежи на аналитичната кушетка, като аналитикът е разположен зад полезрението му. Сесиите се провеждат с честота пет или шест пъти седмично (впоследствие честотата на сесиите се редуцира най-малко до четири сесии седмично), а продължителността на терапията не е ограничена във времето и може да продължи няколко години.
Изследвайки какво се случва в усилието да се приложи това правило Фройд прави няколко изумителни находки, които проправят път към разбирането на психичния живот. Не след дълго, в работата си с пациенти с този тип разстройство, Фройд открива, че значителна част от психичния живот на пациентите е скрита от тяхното съзнание. Тази находка води до изграждането на първата от няколко последователни теории за психичния живот, а именно, че психичният живот може да се подели условно на три части: съзнавано, предсъзнавано и несъзнавано като това условно разделение описва в каква степен и с колко усилие определени аспекти на психичния живот могат да станат достъпни до съзнанието на пацента.
Друга находка, на която се натъква е, че независимо от искреното си желание да съдействат на психоаналитика в терапевтичния процес, за пациентите често представлява изключителна трудност да съобщават мислите си така, както им хрумнат. Фройд счита, че индивидуалният ум проявява силна съзнателна или несъзнателна склонност да "цензурира" хрумванията си. Той свързва тази склонност с две основни причини: едната от тях е тенденцията на психиката да се съпротивлява срещу навлизането в съзнаваното на мисли, чувства и фантазии, които индивидът счита за неприемливи. Той дефинира тази функция на ума - да се брани от нахлуващите в него несъзнавани идеи - като съпротива и развива идеята, че активизирането на тази функция е свързано с фантазията, която пациентът развива по отношение на аналитика.
Трето изненадващо откритие е, че много от преживяванията, които се събуждат у пациента към неговия аналитик в хода на психоаналитичната работа предствляват по своята същност "реплики" на вече съществуващи отношения от миналото на този пациент. Така например някои пациенти очакват от аналитика да ги санкционира за определени техни мисли, фантазии или сексуални практики. Това се случва в една обстановка на добронамерено внимание от страна на аналитика към представения от пациента материал, в която пациентът обикновено няма информация за ценностите и убежденията на аналитика и полагането, че аналитикът ще бъде критичен е най-малкото ирационално. На основата на внимателното изучаване на работата си с пациенти, Фройд изказва твърдението, че в анализата, по силата на оскъдната информация, с която разполага, пациентът вменява на своя аналитик качества, милси, мнения или поведения, които всъщност принадлежат на значими хора от неговото минало, след което изгражда преживяванията си на основата на тези фантазирани допускания за личността на аналитика (например страда, че не получава одобрението му, гневи се от мълчанието, което тълкува като безразличие и т.н.). Възможността да изучи допусканията, които несъзнателно прави за своя аналитик и които блокират потока на свободните асоциации, дава възможност на пациента в хода на личната си анализа да получи прозрение за аналогични идеи, които стават пречка в отношението му и с други хора в живота вън от аналитичната ситуация.
Тъкмо по тази причина въздържанието на аналитика да споделя информация за личността си и собствената си позиция по отношение на материала на пациента е особено ценно в аналитичната работа. Тази стойка на аналитика, за която Фройд предлага термина "абстиненция", осигурява на пациента възможност да разгърне света на несъзнаваните си фантазии в защитената среда на аналитичната ситуация и така да изучи собствения си стил на свързване със значимите хора от обкръжението си, психичните конфликти, които занимават несъзнаваното му и начините, по които ума му изкривява реалността на отношенията му.
Още в този ранен етап на развитие на аналитичното мислене, Фройд и неговите последователи откриват, че този вид занимание със себе си и осъзнаването на вътрешните конфликти на индивида, обикновено се съпровожда с облекчение на симптовите на психично разстройство на пациента. В същото време личността на пациента се освобождава от някои задръжки, които са ограничавали способността на индивида да работи, да обича и да играе, която според Фройд е белег на доброто психично здраве.
Ролята на аналитика в терапевтичната работа
Задачата на аналитика в терапията е да улеснява пациентът в разширяване на разбирането му за неговия психичен живот, мотиви и конфликти. Това аналитикът прави, като използва няколко основни средства:
Изясняване - въпроси, чиято основна цел е да се получи повече яснота относно представения от пациента материал и някои недоизяснени детайли в него (например чувства, съпровождащи преживяването фантазии, обстоятелства и т.н.).
Конфронтация - това е техника в психоаналитичната работа, чиято основна цел е внимателно да посочи на пациента някои противоречия в описанията на спомените и отношенията от своя живот. Ползата от конфронтацията в аналитичната работа е, че тя допринася да се изведат на яве някои несъзнавани психични конфликти.
Интерпретация - задачата на интерпретацията като терапевтичен метод е да помогне на пациента да направи връзка между случващото се тук и сега в отношенията с терапевта и миналия опит на пациента.
Подкрепа - Съществува вярването, че в психоанализата терапевтът не е съпричастен към преживяванията на своя пациент. Всъщност в психоаналитичната работа подкрепата е необходимо условие за удържане на трудните преживявания, които понякога се събуждат в терапията. Тъй като често става дума за болезнени теми от живота на пациента, внимателният подбор на темпа и ритъма на терапевтичната работа, както и доброжелателното отношение на терапевта е важно условие за успеха на терапевтичната работа.
Приложение на психоанализата и индивидуалната психоаналитична психотерапия
Очевидно е, че психоаналитичният метод на работа, така както той е описан от Фройд, отправя много изисквания към личността на аналитичния пациент. При това положение възниква въпросът дали психоанализата като терапевтичен метод е подходяща за всеки, какви са критериите, на които трябва да отговаря един човек, за да започне лична психоанализа и какви са предимствата на психоанализата като терапевтичен метод.
Съществува спор доколко способността на един пациент да се възползва от психоанализата като терапевтичен метод е въпрос единствено на клинична оценка (в смисъла на диагностициране на състоянието му) или анализируемостта е проблем, който отива отвъд клиничната диагноза. Някои изследователи в областта на психоанализата са на мнение, че класическата психоаналитична техника на работа е подходяща за хора, които страдат от няколко групи разстройства, напр. хистерични и натрапливи нервози, депресивни състояния, фобии, сексуални проблеми и проблеми в междуличностните отношения.
В своите технически есета, в които излага своята гледна точка по този въпрос, Фройд ясно указва няколко критерия, които според него насочват, че пациентът може да се възползва ефективно от психоаналитично лечение. Тези критерии са свързани не просто с вида психично страдание, а по-скоро с личността на пациента. Според Фройд важни предпоставки за успеха на психоаналитичната работа са доколко пациентът е склонен да търси психологически обяснения за страданието си, има ли способност за интроспекция, успява ли да назове и отграничи преживяванията си. Възрастта, образоваността и спокойствието на пациента относно финансовата му сигурност също се считат за залог за успеха на аналитичната работа. Съществен фактор е пациентът да носи в себе си достатъчна степе на страдание и преживяване за неудовлетвореност от живота и отношенията, които изгражда, които да го мотивират за тази сериозна инвестичия на време, енергия и средства, които аналитичната работа предполага.
Много от първоначалните насоки, дадени от Фройд по въпроса за неговото приложение търпят развитие. Съвременната психоанализа разполага с методи за работа с хора с все по-разнообразни затруднения. Състояния, които по времето на Фройд се считат за безперспективни от гледна точка на възможността за промяна чрез психоаналитична терапия, съвременните психоаналитични методи приемат за анализируеми. Оценката на това доколко един пациент ще може да се възползва от психоанализата като метод на терапия е първата и много важна част от работата, която пациент и аналитик трябва да свършат заедно. Редом с това съществуват дълъг списък психотерапевтични методи с различна интензивност, продължителност и фокус, които могат да предложат алтернатива на психоаналитичното лечение. Независимо от всички промени в мисленето на практиците, централен аргумент за започването на лична анализа си остава желанието и мотивацията на пациента да се посвети на такова лечение и готовността му да се справи с неговите изисквания.
Психоаналитичния метод в България
В България психоанализата е относително нов подход в психотерапевтичната работа. Обучението на професионалисти в тази област започва през 2001 година, когато Международната психоаналитична асоциация, чрез Института за психоанализа в Източна Европа (IPEE1), дава възможност за организиране на първото обучение по стандартите на IPA2. Тъй като психоанализата е терапевтичен метод, който ползва личността на терапевта като инструмент в лечението, обучението по психоанализа предполага всеки бъдещ терапевт да е преминал през обучителна лична анализа. В допълнение на този личен опит, обучението се изгражда на основата на теоретични семинари, клинични обсъждания и индивидуална супервизия на случаи.
В момента в страната работят около десет професионалисти, които имат право да практикуват психоанализа като терапевтичен метод според стандартите на IPA. Обучението на професионалисти и изследването на приложението на психоанализата в условията на българската психично-здравна система в преход продължават.
Други видове психотерапия
Психоанализата става пионер сред психотерапевтичните методи, които възникват в годините след вдъхновяващите находки на Фройд. Фактът, че тя има ограничено приложение и не е в състояние да посрещне потребностите на хора с разнообразни видове проблеми и структура на личността, дава тласък на развитието и на други терапевтични школи. Такива са школата на подкрепящата психотерапия (метод, който се занимава по-скоро с укрепването на психичните защити, отколкото с тяхната анализа и трансформация), на когнитивната психотерапия (метод, който полага централно значение на автоматичните мисли и прави опит за тяхното моделиране чрез поведенчески техники), на когнитивно-аналитичната терапия (метод, при който вниманието е насочено върху разширяването на способностите на пациента да превежда симптомите на езика на преживяванията) и други.
Освен според вида на основния метод, който ползват, психотерапевтичните техники могат да се класифицират и според броя и вида на участниците в тях (индивидуална, групова, семейна и брачна психотерапия).
Изборът на психоанализата като метод на лечение
Решението да се започне лична анализа е изява на личната воля за трансформация и обновление, но то е предмет на консултация, оценка на показанията и внимателно проучване на ползата от една страна и вложенията на време, средства и енергия от друга страна. Консултирането по въпроса за започване на лична анализа става чрез провеждане на интервю, което може да продължи 3-4 последователни сесии и завършва с препоръка относно типа терапевтична стратегия, която е подходяща за поставените от пациента въпроси и проблеми. Важна част от интервюто е обсъждането на страховете, притесненията и надеждите, които кандидатът за психоаналитично лечение има във връзка с терапията, с ролята на аналитика и със своето собствено участие в лечението.
Резултатите от психоанализата
По силата на поверителността на този вид лечение, изследванията върху него са малко на брой и разчитат на качествени отколкото на количествени изследователски методи (като изучаването на индивидуални случаи) в много по-голяма степен, отколкото другите методи на лечение (например лечението с медикаменти). Въпреки това наличните проучвания и емпирични наблюдения над резултатите от индивидуалната психоаналитична работа са окуражаващи за тези, които разчитат на метода. Основно постижение на този тип лечение е възможността личността да изработи нови начини за справяне с тревожността и разрешаване на психичния конфликт и да интегрира различни свои страни, качества и способности, които до този момент защитните механизми на функциониране на ума са държали разединени и неподвластни на индивида. Така заедно с повишените способности за справяне с разнопосочните и конфликтни желания, нараства и способността да влизаме в досег с преживяванията си и с творческия потенциал на личността си.
Препоръчвана литература по темата:
Фройд, З., Въведение в психоанализата, Наука и изкуство, София, 1990.
Фройд, З., Тълкуване на сънищата, Eurasia Academic Publishers, 1996.
Фройд, З., Съвети към лекаря, Eurasia Academic Publishers, 1997.
Клайн, М., Любов, завист, благодарност, ЛИК, София, 2002.
Кохут, Х., Как лекува психоанализата, ЛИК, 1999.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Психоанализата - същност и цели 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.