Реферат по философия на науката


Категория на документа: Психология


НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ

Реферат

на тема:

"Себепознанието и другите"

GENB027 Философия на науката

Проверил: Изготвил:
Доц. д-р Л. Гурова Ана Асенова Пеева
Гр. София F52670
сп. Психология

В глава четвърта, пета и седма от своята книга "Експериментална психология на себепознанието" Маргарита Дилова основно набляга върху теорията на Леон Фестинджър за социалното сравнение. Обръща се внимание върху това, че човек непрекъснато се сравнява с другите и най-вече със "себеподобни", за да стигне до своето себепознание. Набляга се върху изследвания, опитващи се да обяснят как се формира себепознанието , как то действа на ежедневието и себеоценката ни и колко ни е важно.

За сега ще се спрем върху глава четвърта с Чарлз Кули, който въвежда понятието "огледален Аз", отразяващо реакциите и оценките на другите хора, които личността получава за себе си. В изследванията на Шроугър и Шьонеман за "огледален Аз- образ" се установява, че хората възприемат своята представа за Аз - образа си, а не действителната представа на другите за личността си. Човек сам за себе си не може да се себеопознае, за това информация в полза на себепознанието може да се извлече от директния контакт и ясно формулирана информация, оценки или характеристики от другия човек. Или в междуличностния контакт и самостоятелно получаване на информация от собственото поведение. А поведението и преживяването се осъществяват в социалното взаимодействие за това и анализът на чуждите реакции се осъществява и е свързан с него.

Ако говорим за процесуална схема на себепознанието, която е предложена от Филип (1979), тя включва фазите "разпознаване на информацията за собствената личност сред общия информационен поток", което означава, че към информацията за собствената личност хората са по- чувствителни и тя се "извлича" по-бързо, заради емоционалната й натовареност. Морей използва "ефект на коктейла" - "леснината, с която човек чува произнасянето на своето име сред голям шумов фон". Често хората свързват себе си с факти и наблюдения, които понякога нямат обективно тази връзка. Следва фазата "кодиране и съхраняване на информацията" за собствената личност. Информаията, която се подава за собствената личност се преработва избирателно върху вече изградени когнитивни схеми, които схеми да са освободени от противоречия. Изследванията в тази област са доказали същетвуването на мотивация за изграждане на непротиворечива картина за света. Гринвалд въвежда "консерватизъм на познанието", или тенденцията информацията за собствената личност да се "нагажда" така, че да потвърждава вече създадения Аз - образ. Но освен този стремеж същетвува и потребостта от поддържане на положителен Аз - образ, за повишаване на себеоценката. Автори като Banaij & Prentice (1994) я разглеждат като проява на принципа за удоволствие, т.е личността се стреми да поддържа непротиворечив положителен Аз- образ. Относно фазата "запаметяване " на информацията за собствената личност, вече споменахме, че се извлича по - лесно от общия фон, което е аналогично и да се запаметява по същия принцип.

Дарил Бем разработва теория за себевъзприемането, която се отнася до това, че когато "вътрешните сигнали" за вътрешните състояния са слаби, човек прави изводи за състоянията си, независимо дали говорим за нагласи, чувства, мисли, чрез наблюдение на собственото поведение и обстоятелствата, по начина, по който прави изводи и за вътрешните състояния на другите хора. Тази теория гласи, че ние разграничаваме собствените си състояния по- неправилно от колкото мислим и че възприемането им е резултат от интроспекция и "себенаблюдение отвън".

И така минаваме към възприемане на собствените познавателни процеси, или "метакогниции", което означава "знание за знанието". Нелсън и Наренс постулират модел за връзките между когниции и метакогниции, който включва два начина за приемане на информацията: наблюдение - от когнициите към метакогнициите и контрол - обратното, от метакогнициите към когнициите. С особено голямо внимание се гледа на метакогнициите в педагогиката, защото целта на учениците е да усвоят адекватни индивидуални стратегии за учене. Но Нелсън и Наренс говорят за "когнитивни илюзии", които от изследвания се установява, че успяващите и неуспяващите ученици "се различават по метакогнитивни компоненти на познавателния процес, отнасящи се до правилното определяне на времето за учене съобразно трудността на задачата".

М. Дилова споменава за въпроса как разпознаваме причините за своето и чуждо поведение, на който дава отговор атрибутивната теория. В основата на тази теория лежи универсалната потребност на хората да намират причните за ставащите събития, които наблюдават. Кант говори за особеност на човешкия ум, която изгражда хипотези относно причинно - следствени връзки и търси потвърждението или отхвърлянето им. Целта на този механизъм е разбирането, предвиждането и евентуалното контролиране на събитията.

Хайдер приема четири причини за дадено поведение - мотивацията и способността за реализиране на поведението са две от тях. Като мотивацията вкючва желанието да се осъществи поведението и силата на това желание. Другите две причини обхващат самата ситуация - трудността за реализирането на поведението и благоприятни или не обстоятелства. Т.е ако за реализирането на трудна задача е необходимо слабо усилие имаме голяма способност, но ако за осъществяването на лесна задача са необходими големи усилия, то говорим за слаба способност.

Най- съществено до този момент е тенденцията, която обясняват Джоунс и Нибет "фундаментална атринутивна грешка". Това е склонността на хората да приписват чуждото поведение на личностни особености, или характеристики, а собственото да обясняват със ситуативни причини. Обяснение за това дават с обстоятелството, че когато човек наблюдава себе си информацията е съвсем различна от наблюдател на другите. Второто обстоятелство е в насочеността на вниманието, което дава различна преработка на информацията. И третото е, че панорамата е зависеща от наличието или не на физически образ. Другата важност при наблюдението е тенденцията "себеугодно атрибуиране", обратна на фундаменталната атрибутивна грешка - при неодобряването на собственото поведение причините са описани като ситуативни, а когато е одобрявано се отнася към личностните характеристики. Това произтича от стремежа към висока себеоценка.

За различията в обяснението на собственото поведение Джулиан Ротър (1966) въвежда твърдението "генерализирано очакване за вътрешна/външна локализация на контрола". Част от хората смятат, че събитията, които им се случват са резултат от собственото им поведение, а останалите приписват обстоятелствата на външни фактори извън тях самите. Изследванията сочат, че хората с вътрешна локализация на контрола, наричани "интернали" са по -уверени в себе си, по - продуктивни, с по- изразена вътрешна мотивация, по- преследващи целите си и с по - позитивно емоционално състояние. А "екстерналите" - хората, чиято локализация на контрола е външна са по - тревожни и депресивни. Как ще се разпредели локализацията на контрола зависи от подкрепата за самостоятелност в детските години, взискателността обвързана с постижими цели и последователното родителско поведение.

В следващите глави ще се спрем главно върху теорията на Фестинджър за социалното сравнение и ролята на другите в процеса на себепознанието. Ще видим как човек неизменно е обвързан с оценките и мненията на другите и ще го съотнесем към влиянието на себеоценката.

Фестинджър засяга потребността на човек за постоянно подобряване на способностите. Това се описва и доказва в редица изследвания, които показват, че в по-голяма част от случаите хората социално се сравняват дори за избор на решение за своите действия. Такъв експеримент е описан от Jones & Reagan (1974), в който изследваните лица решават тест за "когнитивна гъкавост", което е слабо познато за тях качество. Като обратна информация получават само какво е тяхното постижение спрямо абсолютната стойност, но не и как то се отнася към постиженията на другите. След което им се предлага втори тест за същата способност, в който да си изберат различна по трудност една от десет задачи. От тях деведесет и три процента желаят да научат резултатите на останалите участници в експеримента, когато биват запитани. Изследването показва, че се търси социално сравнение, когато то може да се приложи практически. Това показва, че човек оценява и съпоставя способностите си спрямо тези на другите хора.

Стремежа към себеусъвършенстване, постуллиран от Фестинджър се доказва и от експеримнт на Уилър, в който на изследваните лица се дава обратна информация за ранговия им ред в постиженията им. След което им се предлага да погледнат резултатите на други участници в експеримента. Резултата е, че хората поглеждат резултатите на хора, близки до собствените или малко над техните. Например на едно изследвано лице резултатите са класирани на четвърто място от седем. Педесет процента от изследваните пожелават да видят резултатите на петото класирано лице, а едва седем прецента на третото. Но човек прави такова "възходящо" сравнение само, когато неговите резултати са сравнително добри, а когато резултатите са слаби, той проявява интерес към "низходящите".

М. Дилова пише, че хората, с които човек се сравнява "значение има не само сходството ни с тях по показателя за сравнение, а и сходството по други свързани с този показател признаци като пол, възраст, практика, положени усилия и т.н.". Такива признаци, според Милър имат значение, когато са "себеопределящи" и централни в Аз - образа, които са редки и отличителни за човек. Споменава се също за въведената от Чарълз Кули концепция за "социалното огедало", което означава, че хората отразяват реакциите и оценките на другите спрямо собтвения си Аз - образ. Т.е ние можем да разберем поведението на някого и да сме емпатични към него, когато сме го пречупили през своя Аз - образ, но това силно ни ограничава, защото не познаваме друг образ и се плашим от някого или го отбягваме, поради тази причина. З. Фройд въвежда понятието "атрибутивна проекция" - очакването ни другите да мислят и реагират много подобно на нас, заради непознаването на друг начин. Проява на атрибутивната проекция е "ефектът на измамното съгласие" - надценяването на степентта, която възприятията и възгледите ни се споделят от дугите, продиктувано от потребността за сигурност и увереност в себе си. Когато възгледите ни се потвърждават и споделят от другите се засилва чувството ни за сигутност и увереност в себе си. Но това "измамно съгласие" не се наблюдава при хора с потребност за уникалност.

Много интересни са изследванията върху "ефекта на самоосъществяващата се прогноза", които сочат влиянието върху поведението на личността от чуждите оценки и свързаните с тях очаквания. Това явление е изучено при учители и ученици и се нарича "ефект на Пигмалион". Маргарита Дилова описва експеримент, резултат от който е, че успеха на учениците е в съответствие с очакванията на учителите. Това се дължи на различното поведение и отношние на учителите към различни ученици. На ученици, на които се обръща повече внимание и се оказва подкрепа засилват успеха си, и обратно - на учениците, на които се показва, че не се очаква много от тях си създават убеждението, че не са способни и съответно успеха им се понижава по предмета. Но по - интересното, което показва изследването е, че поведението на учителите зависи от вече създадения Аз - образ на ученика. Това ни насочва към поведение на "самопотвърждаващ се" Аз - образ, който се изразява в това доколко при общуването с други хора човек успява да създаде определено впечатление у другите за своя Аз - образ и представата, за който да съответства на този образ., т.е човек "създава у другите впечатление, съответно на Аз- образа си, това впечатление формира тяхното поведение спрямо него, което преставлява потвърждение на Аз- образа му". Счита се, че човек се стреми да създаде определена представа за себе в другите и това се определя като "себепредставяне". То може да обясни много поведения, но се смята за мотивиране на алтруистично, както и на конфортно поведение. Според Ъруин Гофман за функционирането в обществото е много важно съответствието на себепредставянето със оциалната роля. А това ни отвежда до концепцията на символния интеракционизъм "споразумение за идентичност". Изразява се, когато в общуването си единия събеседник приеме "донякъде" Аз - образа на другия събеседник, а той от своя страна също приеме "донякъде" Аз - образа на другия, за да са успешни общуването и съвместната дейност. Създаването на идентичност и нейното поддържане се осъществява чрез поведение, което поддържа тази идентичност. Себепредставянето в положителна страна се влияе от равнището на общата себеоценка. Изработени са скали за "социална желателност" или "скали за лъжа", които установяват междуличностни критерии за представянето в нереалистично положителна светлина. Тази тенденция е подбудена от потребността от одобрение. Хората, с такава потребнот не се считат за достатчно добри във каквото и да е направление, затова се опитват да компенсират с високо положително себепредставяне. За това още говори Баумгарднер, според който лицата с ниска себеоценка са по - неуверени и се нуждаят от по - голяма социална подкрепа и за това и стремежите им са по - големи към положително впечатление, докато по - уверените в себе си не отдават такова значение за впечатлението, което оставят в другите. Утановено е, че Аз - образа се променя заедно със себеоценката, която се повишава, когато човек се стреми да се покаже в "добра светлина". Със себепредставянето върви още една способност, а именно "себепрепятстването", за което се устанвява негативна корелация с равнището на общата себеоценка, или казано по друг начин хората с по - ниска себеоценка са по - сколконни към себепрепятстване. Дилова заключава, че Аз- образа е едновременно и продукт и архитект на чуждите мнения.

В много излседвания е установено, че хората търсят партньори подобни на себе си. Но това зависи от ниската или висока себеоценка, защото ако човек не се харесва няма да харесва и своите себеподобни. Себеподобните се търят, защото подкрепят Аз - образа, а потвърждаването на Аз - образа се търси дори, когато е негативен. Шенклер добавя, че се търсят повече хора, които ни виждат такива, каквито бихме искали да сме. Това се описва като "ефекта на Микеланджело", защото когато човек се държи с партньора си в еквивалент на неговия идеален Аз - образ, партньора се усеща по - близо до този идеален Аз - образ. От тук е съвсем логично, че връзката с другите може и да разширява Аз - образа на човек, което се описва от теорията за експанзията на Аз-а, изхождаща от идентификацията с другите. Разширяването на Аз-а може да е породено от нов партньор, който потенцира способности на личността, които са били или неизвестни, или игнорирани. Това се потвърждава от лонгитюдно изследване, в което студенти е трябвало да си водят дневник 10 седмици, с отговор на въпроса: "Какъв бях днес?". Имало студенти, които се вюбили по време на изследването и са се описали с нови опиания, по - висока себеоценка и висока ефикастност. Но някои хора предпочитат неприличащите на тях, поради причината за разширяването на Аз-а.

Дотук от всичко написано следва извода, до който е достигнъл отдавна Елиът Арънсън - "човекът е социално животно" и другите са ни нужни, за да съществуваме. Не можем да функционираме като индивиди и ден, без да сме част от общност. Нямаше да ни има на земята, ако не зависехме един от друг. За жалост воюващите хора не осъзнават това, не осъзнават, че всички ние сме част от едно цяло и само така можем да съществуваме.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Реферат по философия на науката 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.